Графиня Дьо Калиостро

— Да умра?… Да умра?… Но не ме осъдихте на смърт, нали? Боманян каза… той спомена за една болница за нервно болни…

Баронът не отговори. Слушаше нещастницата, която заекваше:

— А! Господи, той ме излъга… болница, това не е вярно… Това е нещо друго… ще ме хвърлят във водата. Посред нощ… О!

Ужас! Но това е невъзможно… Аз да умра!… На помощ!…

Годфроа д’Етижу бе донесъл под мишница едно ленено платно. С бясна бруталност той обви главата на младата жена и запуши устата й с ръка, за да заглуши тревожните викове.

Бенето се завърна. Двамата я сложиха да легне в носилката и здраво я завързаха. На страничната дъска на носилката имаше желязна халка, за която да бъде закрепен с въже тежкият камък…

ГЛАВА IV

ПОТОПЕНАТА ЛОДКА

Мракът ставаше все по-гъст, затова Годфроа д’Етижу запали лампата и двамата братовчеди започнаха погребалното си дежурство. Под слабата светлина едва се виждаха техните зловещи лица, които от самата мисъл, че предстои да бъде извършено престъпление, гримасничеха.

— Ти би трябвало да донесеш една бутилка с лекарство против хрема — мръщеше се Оскар дьо Бенето, — има моменти, в които не трябва да се мисли какво се прави.

— Ние не сме в един от тези моменти — отговори баронът. — Напротив! Ще бъде необходимо голямо внимание.

— Това е смешно. Всичко предварително се знае.

— Трябваше да обсъдим с Боманян и да се откажем от участие.

— Невъзможно.

— Тогава подчинявай се!

Бенето се приближи до пленницата, ослуша се и се върна.

— Даже не стене. Корава жена е.

И добави с глас, в който имаше голяма доза страх:

— Вярваш ли всичко, което се говори за нея?

— Хм… да речем…

— Нейната възраст?… Всичките някогашни истории?

— Глупости.

— Боманян им вярва.

— Кой би могъл да знае какво мисли Боманян!

— Все пак признай, Годфроа, че има нещо действително куриозно… след всичко казано и прочетено…остава да се предположи, че тя… хм… е на повече от сто години? Годфроа д’Етижу промърмори:

— Да, очевидно… Самият аз, четейки всичко за нея, се обръщах към другите, като че тя действително е живяла в онази епоха.

— Тогава ти вярваш, че е така?

— Стига глупости! Как можа да предположиш… Да не говорим повече! Всичко бе много объркано. Ах! Кълна се в Бог — и той повиши тон, — че ако бих могъл да не приема… само да бих могъл…

Баронът не беше в настроение да разговаря. Той не желаеше да каже нищо повече за тази история, която му изглеждаше безкрайно неприятна.

Но Бенето отново започна:

— Аз също се кълна в Бог, че за нищо не съм виновен. Ние всички сме вън от играта. Да, казах ти вече, че Боманян знае неща, които са скрити за нас, и че сме пионки в неговите ръце. Един ден, когато няма да има повече нужда от нас, ще ни благодари с реверанс и ще видим, че хитро е използвал аферата за себе си.

— Това няма да стане.

— Обаче… — възрази Бенето.

Годфроа сложи ръка върху устните му и прошепна:

— Мълчи! Тя ни чува.

— Няма значение — каза другият, — след малко…

Те повече не се осмелиха да нарушат мълчанието. От време на време часовникът на църковната камбанария отмерваше часовете и те брояха ударите само с помръдване на устни, като се гледаха.

Когато ударите станаха десет, Годфроа д’Етижу силно удари с юмрук по масата, което накара лампата да подскочи:

— По дяволите! Трябва да се върви!

— А! — възкликна Бенето. — Какъв позор! Сами ли ще бъдем?

— Другите искаха да ни придружават, но ги спрях. Те вярват за английския кораб.

— Предполагах, че ще отидем всички.

— Мълчи! Нареждането се отнася само за нас. И после, другите биха могли да бръщолевят… Ще ги оставим на скалите и няма нищо да видят. Ще бъде изпипано чисто. Шш-т, ето ги.

Другите бяха тези, които не взеха влака, това ще рече: д’Ормон, Рекс д’Естиер и Ролевил. Те пристигнаха с голям фенер, който баронът загаси.

— Без светлина — каза той. — Разходката ни по скалите трябва да стане на тъмно, за да не се бръщолеви после. Слугите легнаха ли си?

— Да.

— А Кларис?

— Тя не е напускала стаята си.

— Всъщност днес е неразположена. На път!

д’Ормон и Ролевил хванаха носилката. Трябваше да се пресече овощната градина и да се навлезе в ивицата земя, съединяваща се с полския път, който водеше от селото до стълбите на кюрето. Небето беше черно, без звезди и кортежът вървеше пипнешком, като се блъскаше по коловозите. Сипеха се ругатни, потушавани бързо от гнева на Годфроа.

— Без шум, без шум, благородници! Биха могли да разпознаят гласовете ни.

— Кой, Годфроа? Няма абсолютно никой. Или вземаш предпазни мерки заради митничарите?

— Да. Те са в кръчмата, поканени от мъж, в когото съм сигурен. Все пак една обиколка е възможна.