Графиня Дьо Калиостро

Годфроа подскочи към него, отстрани го, наведе се през борда и потопявайки ръката си във водата, измъкна с един удар тапата. Започна бълбукане и се чу шумът на клокочещата вода — това го стресна до такава степен, че инстинктивно посегна да запуши дупката. Твърде късно. Бенето беше взел веслата. Изплашен от шума и възвърнал пялата си енергия, полагате огромни усилия да отдалечи двете лодки.

— Стой! — заповяда Годфроа. — Стой, негоднико! Искам да я спася. Спирай веднага… спирай… Ах! Ти я уби!… Убиец… убиец… аз исках да я спася.

Но Бенето, пиян от ужас, без нито да разбира, гребете така, че веслата се огъваха.

Графинята остана сама в повредената лодка — неподвижна, безпомощна и без да може да извика за помощ. Смъртта протягаше към нея ледените си пръсти.

Годфроа д’Етижу знаете всичко това. Разбрал, че усилията му са безсмислени, той хвана едното весло и двамата съучастници се прегърбиха от отчаяните усилия да избягат по-бързо от мястото на извършеното престъпление. Те се страхуваха да не дочуят някакъв мъчителен вик или ужасния шум от нещо, което плува и върху което водата се затваря завинаги.

Изоставената лодка, почти неподвижна, балансираше над вълните. Въздухът, притиснат от ниските облаци, изглежда, че наблягаше върху нея с цялата си тежест. Д’Етижу и Оскар дьо Бенето бяха вече преполовили обратния път. Всякакъв шум секна.

В този момент лодката се наведе на дясната си страна. Изпадналата в бедствено състояние млада жена имаше усещането, че развръзката е близка. Нейната агония започваше. Тя не потрепери, не се възмути от неправдата. Примирението със смъртта предизвиква едно състояние на духа, когато на човек му се струва, че е вече от другата страна на живота.

Тя обаче се учуди, че не трепери от обсега на студената вода — нещо, което плашеше особено много нейната нежна женска плът. Не, лодката не се продънваше. По-скоро изглеждаше, че ще се преобърне — като че ли някой искаше да се прехвърли през борда.

Някой? Баронът? Неговият съучастник? Тя разбра, че не е нито единият, нито другият, защото един глас, който не познаваше, прошепна:

— Успокойте се, аз съм приятел, който иска да ви помогне…

Този приятел се наведе над нея и без да знае дори дали тя го чува или не, веднага обясни:

— Никога не сте ме виждали… Казвам се Раул… Раул д’Андрези… Всичко върви добре…Запуших отвора с едно дървено парче покрито с парцал. Ще поправим присъдата… но, трябва да се справя първо с този грамаден камък.

Той разряза с нож въжетата, с които беше омотана младата жена, после сграбчи камъка и успя да го изхвърли през борда. Накрая разкъса плата, с който беше завито лицето й, наведе се и й каза:

— Колко съм доволен! Нещата се преобърнаха, макар че не го вярвах, и ето ви свободна! Водата не успя да се изкачи до вас, нали? Какъв шанс! Страдате ли?

Тя прошепна така, че едва се разбираше:

— Боли ме глезенът… техните върви ми извиха крака.

— Това е нищо — каза той. — Главното сега е да достигнем до брега. Двамата негодяи несъмнено вече са слезли на брега и вероятно изкачват стълбите. Следователно няма защо да се опасяваме.

Той бързо набара едно гребло, което предварително бе скрил на дъното на лодката, седна на кърмата и продължи обясненията с радостен тон, като че ли нищо особено не се беше случило, нищо, което да се различава от една игра или забавление.

— Питам се, как да ви се представя малко по-точно? Никак не съм представителен сега, нали? С този костюм, нещо като бански гащета, изработен от мен, на който бях привързал но-жа…Раул д’Андрези ще ви служи, както случаят му позволи. А, този е много обикновен… но изненадващ разговор… Знаех, че се готви заговор против една дама… Тогава взех, разбира се, преднина… Слязох на плажа и когато двамата братовчеди се появиха, скочих във водата и се хванах за вашата лодка. Криех се зад борда, докато престъпниците влачеха лодката след себе си. Това е всичко, което направих. Нито единият, нито другият помисли, че водят заедно с жертвата си и нейния освободител, шампион по плуване, решен на всичко, за да я освободи. Няма друго за казване. По-късно ще научите историята в подробности, когато бъдете в състояние да ме разберете по-добре. Момент, имам една идея, която за последно ще ви избърборя. Той се спря за минута.

— Аз страдам — каза тя, — изтощена съм… Раул отговори:

— Един съвет: загубете съзнание. Нищо не отморява така, както състоянието при загубване на съзнание.

Тя вероятно го послуша, тъй като след няколко неволни стенания започна да диша спокойно и равномерно. Раул покри лицето й, тръгна с лодката към брега и приключи обясненията с думите:

— Това е за предпочитане. Имам пълна свобода на действие. Не мога да разчитам на никого, но не се безпокоя. Аз съм тук — това е достатъчно! Неприятели мои, пазете се!

Никой не му попречи да говори сам на себе си със задоволството на човек, очарован от действията си. Монологът вървеше бързо под влияние на извънредната му експулсивност. Тъмната маса на крайбрежните скали вече се очертаваше.