Графиня Дьо Калиостро

Той престоя там два дни и две нощи, като се хранеше с донесените провизии и спеше на открито. Невидим сред гъстата растителност и високата трева, той следеше живота на тримата мъже. На втория ден дочу разговор, от който разбра, че са натоварени с пазенето на вдовицата Руселен, която след тревогата в Молеврие те държаха затворена в дъното на своето леговище.

Как да я освободи? Или, най-малкото, как да отиде при нея и да получи от нещастницата указанията, които тя, без съмнение, бе отказала на Жозефин Балзамо. Като се съобразяваше с навиците на Корбю, Раул напразно измисляше различни планове. На третия ден сутринта той забеляза от наблюдателницата си, че „Безгрижния“ слезе по течението и акостира на един километър над пещерата.

Към пет часа следобед двама души пресякоха мостика, стъпиха на сушата и бавно тръгнаха покрай реката. По походката той разпозна Жозефин Балзамо въпреки облеклото й на жена от простолюдието. Леонар я придружаваше.

Те се спряха пред пещерата на тримата Корбю и се заприказваха с тях като с хора, които срещат за пръв път. После, като видяха, че по пътя няма никой, бързо влязоха в зеленчуковата градина. Леонар изчезна — без съмнение във вътрешността на пещерата, а Жозефин Балзамо остана отвън, седнала върху стар люлеещ се стол в сянката на завесата от храсти.

Старият Корбю плевеше градината. Синовете му плетяха кошовете си под едно дърво.

„Разпитът се подновява — помисли Раул д’Андрези, — колко жалко, че не мога да присъствам на него.“

Той наблюдаваше Жозин, чието лице беше почти напълно скрито под надвисналата периферия на голяма сламена шапка, каквато носят селянките през горещите дни.

Тя не се помръдваше, седеше малко прегърбена, с лакти опрени на коленете.

Измина доста време. Раул се чудеше какво може да направи в тази ситуация, когато му се стори, че чува до себе си стенание, последвано от заглушени викове. Да, това наистина ставаше някъде до него. Стенанията се чуваха в средата на туфите от трева, които го заобикаляха. Но как беше възможно?

Той допълзя до мястото, където шумът бе най-силен, и нямаше нужда от продължителни разследвания, за да разбере причината. Сред мъх и корени едва се забелязваше малка купчина от тухли, които се издигаха над равномерния пласт от хумус. Това бяха останките от някогашен комин.

Чудото лесно се обясняваше. Пещерата на Корбю сигурно свършваше с нещо като задънен проход доста надълбоко в скалата и прорязан с отвор, който някога е служел за комин. През отвора и през срутванията звукът достигаше до повърхността.

Чуха се още два по-сърцераздирателни писъка. Раул помисли за Жозефин Балзамо. Като се обърна, той я забеляза отново да седи в края на зеленчуковата градина. Наведена, с неподвижно тяло, тя разсеяно късате листчетата на една латинка. Раул поиска да повярва, че тя не е чула нищо. Може би тя даже нищо не знаеше?…

Въпреки всичко изтръпна от негодувание. Присъстваше или не на ужасния разпит, на който бе подлагана нещастницата в пещерата, не беше ли тя също престъпница? Упоритите съмнения, от които тя излизаше досега чиста в ума на Раул, не трябваше ли да се заменят с увереност пред неумолимата реалност? Всичко, което той предчувствате за нея, всичко, което се опасявате да узнае, беше истина, защото в края на краищата тя командваше работата, с която натоварваше Леонар, и тъй като не понасяше ужасната гледка, стоеше навън видимо безучастна, но потръпваща от напрежение.

Раул много предпазливо отстрани парчетата тухли и буците пръст. Когато свърши това, стоновете бяха престанали, но звукът от думите се качваше до него слабо различим, като шептене. Следователно трябвате да продължи работата си, за да освободи напълно горния отвор на тръбата. Тогава, след като се наведе и долепи глава до отвора, Раул, увиснал както само на него му се удаваше за грапавините на стената, се заслуша.

Преплитаха се два гласа: този на Леонар и един женски, без никакво съмнение на вдовицата Руселен. Изглежда, че нещастницата беше напълно изтощена и жертва на неизразим ужас.

— Да… да… — шепнеше тя, — продължавам, защото обещах, но съм толкова уморена!… Трябва да ме извините, добри ми господине… И после, това са много стари събития… двадесет и четири години са минали оттогава…

— Стига си бърборила — изгрухтя Леонар.