Графиня Дьо Калиостро

Според навика си той пристъпи към действие в същия момент, в който представата за нещата, които трябваше да извърши, се разви пред него в своя логически вид. Сполуката зависи от дързостта, с която човек се устремява през препятствията, които предварително не познава.

Той хвърли поглед към неприятелите си. И петимата се намираха далеч от пещерата. Той бързо влезе в комина, като се стремеше да се държи прав. Неговото намерение беше да пробие колкото е възможно по-внимателно проход сред развалините, но почти веднага беше повлечен от един сипей, предизвикан от срутване. Само с един тласък той падна от високо, придружен от грохота на камъните и тухлите. Ослуша се. Никой не идваше.

Тъмнината бе толкова голяма, че той сметна, че се намира в огнището на камината. Но протягайки ръце, установи, че коминът завършва директно в пещерата, или по-скоро в нещо като отвор, издълбан в задната й част. Отворът беше толкова тесен, че веднага ръката му срещна друга ръка, която му се стори гореща. Неговите очи, привикнали с тъмнината, видяха искрящи зеници, които се вторачваха в него, едно мъртвобледо и изтерзано лице, което страхът изкривявате в конвулсии.

Вдовицата не беше нито завързана, нито със запушена уста. Какво по-хубаво! Обаче слабостта и уплахата на пленницата правеха невъзможно бягството.

Той се наведе и й каза:

— Не се страхувайте. Аз спасих от смърт дъщеря ви Бриджит, също жертва на тези, които ви измъчват заради това сандъче и пръстените. По следите ви съм от вашето заминаване от Лийбон и идвам да ви спася при условие, че никога няма да кажете нищо за това, което се е случило.

Но той разбра, че обяснения не са необходими. Нещастницата беше неспособна да разбира. Без да се бави повече, Раул я взе на ръце и я натовари на рамото си. После пресече пещерата и бутна леко вратата. Както предполагаше, тя не беше заключена.

Жозин и Леонар продължаваха спокойно да разговарят. Зад тях, под зеленчуковата градина, се простираше пътят до голямото село Дюклер и по този път имаше множество каруци на селяни, които пътуваха в двете посоки.

Раул издебна удобен момент, с един замах отвори вратата, спусна се по склона и сложи вдовицата Руселен на земята до пътя.

Веднага се чуха ужасни крясъци. Тримата Корбю и Леонар се хвърлиха напред в необмислен щурм. Но какво можеха да направят? Една кола се приближаваше от едната посока. Друга от противоположната. Да атакуват Раул в присъствието на свидетели и да си вземат със сила вдовицата беше безумие. Щяха да поемат върху себе си неизбежна опасност и да попаднат в ръцете на правосъдието. Те веднага се спряха. Стана това, което Раул беше предвидил.

Със спокоен тон Раул запита двама монаси с коси до раменете, единият от които караше малка карета, впрегната със стар кон, дали могат да помогнат на една бедна жена, която бил намерил припаднала встрани от пътя, със смазани по всяка вероятност от някоя кола пръсти.

Добрите хора, които ръководеха в Дюклер приюта и малката аптека, се забързаха. Те настаниха вдовицата Руселен в каретата и я загърнаха с шалове. Тя не беше дошла на себе си и бълнуваше, клатейки сакатата си ръка, на която палецът и показалецът бяха окървавени и подпухнали.

Каретата замина в лек тръс.

Раул остана неподвижен, скован от гледката на тази изтерзана ръка, и вълнението му беше такова, че не забеляза маневрите на Леонар и тримата Корбю, които започнаха да го заобикалят, за да се нахвърлят върху него. Когато той ги забеляза, четиримата мъже го бяха вече обградили и търсеха начин да го изблъскат в зеленчуковата градина… Никакъв селянин не се виждате сега по пътя и за Леонар положението изглеждаше толкова благоприятно, че той измъкна ножа си. Нямаше почти никаква надежда за спасение.

— Махни ножа и ни остави! — извика му Жозин. — Вие, Корбю, също. Без глупости, а?

Тя не беше станала от мястото си по време на цялата сцена и сега се появи внезапно в началото на храстите. Леонар протестира:

— Без глупости? Глупост е да го оставим. Най-после успяхме да го хванем!

— Махай се — настоя тя.

— Но тази жена… тази жена ще ни издаде!…

— Не, вдовицата Руселен няма интерес да говори. Напротив!

Леонар се отдалечи. Тя се приближи и застана до Раул.

Той я изгледа продължително с поглед, непредвещаващ нищо добро. Тя се обезпокои до такава степен, че незабавно се пошегува, за да наруши тишината.

— Всеки по реда си, нали, Раул? Между теб и мен успехът преминава от единия към другия. Днес ти взе надмощие. Утре… Но какво ти е? Имаш толкова смешен вид… и толкова сурови очи…

Той отговори простичко:

— Сбогом, Жозин. Тя леко пребледня.

— Сбогом? — запита тя. — Искаш да кажеш „довиждане“.

— Не, сбогом.

— Тогава… тогава… това означава, че не искаш да ме виждаш повече?

— Не искам да те виждам повече.

Тя наведе очи. Нервна тръпка раздвижи клепачите й. Устните, които се усмихваха, изведнъж се свиха болезнено. Накрая тя прошепна:

— Защо, Раул?

— Защото видях едно нещо — отговори той, — за което не мога да ти простя.

— Какво нещо?

— Ръката на тази жена.

Тя помръкна и започна да заеква: