i ea1403da12425be3

колебае ми се стори, че се пречупва. След всичко още обичаше Соня.

- Ако думите ти са истина – а аз не ти вярвам – идвам с теб.

О, не. Не влизаше в плана.

- Не може, - отговорих бързо. – Вече имам хора на разположение. – Пак излъгах. – Ако

добавя още някого може да объркам всичко. Няма да се изправя сама срещу него, -

прекъснах опита му да протестира. – Ако наистина искаш да ми помогнеш – ако

наистина искаш да получиш шанс да си я върнеш – трябва да ме пуснеш.

- Няма начин да е истина, - повтори той. Усетих как съмнението се прокрадна и реших

да използвам момента.

- Ще поемеш ли риск?

Мълчеше. Започнах да се потя. Михаил затвори очи и въздъхна. После отстъпи встрани

и посочи вратата.

- Тръгвай.

Почувствах страшно облекчение и сграбчих дръжката на вратата.

- Благодаря ти. Много ти благодаря.

- Мога да си навлека неприятности, - предупреди ме. – И продължавам да не вярвам, че

е възможно.

- Но се надяваш да е така. – Нямаше нужда да ми отговаря, за да знам, че съм права.

Отворих вратата, но преди да тръгна, се обърнах и го погледнах. Този път не направи

опит да скрие тъгата и болката си. – Ако наистина искаш да помогнеш… може и да си

от полза.

Още едно парче от пъзела си дойде на мястото, още един вариант, който да ни помогне.

Обясних му какво е нужно да направи и се изненадах колко бързо се съгласи. Осъзнах, че наистина ме харесва. И двамата бяхме наясно, че най-вероятно е невъзможно да бъде

превърнат стригой, но въпреки това се надявахме.

Качих се сама нагоре по стълбите. Дон не беше на бюрото си. Веднага се зачудих какво

ли е направила Мия с него. Не изчаках да разбера, вместо това се запътих навън към

малкия двор, където си бяхме уговорили среща. Мия и Лиса вече чакаха и крачеха

напред-назад. Вече можех да си позволя да се разсейвам, затова отворих връзката си

към Лиса.

- Слава Богу, - каза тя, когато ме видя. – Помислихме си, че са те хванали.

- Ами… дълга история. – Не исках да ги натоварвам излишно. – Взех каквото ми

трябваше. И всъщност… получих много повече. Мисля, че ще се справим.

Мия ме погледна замислено.

- Наистина ми се иска да зная какво правите.

Тръснах глава, когато потеглихме.

- Не, - отговорих й. – Не съм убедена, че искаш да знаеш.

Глава 5

Реших, че ще е най-добре двете с Лиса да останем будни до късно и да проучим

документите. Тя изпита смесени чувства, когато й разказах за срещата ми с Михаил – за

която още не бях споменавала пред Мия. Първоначално Лиса се изненада, ала след това

я връхлетяха и други чувства. Страхуваше се да не би да съм се забъркала в сериозни

неприятности. После почувства топлината на романтиката, виждайки на какво сме

способни двамата с Михаил в името на хората, които обичаме. Чудех се дали би

направила същото, ако Кристиан се озовеше в подобна ситуация. Незабавно реши, че би

постъпила като мен; любовта й към него продължаваше да е силна. После си каза, че в

действителност вече не се интересува от него и ако не бях разсеяна, щях да се подразня.

- Какво има? – попита тя.

Тревожна въздишка се откъсна шумно от гърдите ми – осъзнах го, едва когато чух

мислите й. Не желаех да разбира, че разглеждам подробно съзнанието й, затова посочих

разпръснатите върху леглото листи.

- Опитвам се да си обясня всичко. – Не бях много далеч от истината.

Разположението на затвора изглеждаше сложно. Килиите заемаха два етажа и бяха

съвсем малки – по един човек в килия. Документите не обясняваха защо, но причините

бяха очевидни. Имаше общо с думите на Ейб, че престъпниците трябва да се пазят, за

да не бъдат превърнати в стригои. Ако ме заключеха в някой затвор години наред, бих

разбрала изкушението да убия съкилийника си, да се превърна в стригой и да избягам.

Клетките бяха разположени в центъра на сградата, заобиколени от охрана, офици, „стаи

за упражнения”, кухня и помещения за хранене. В документите се обясняваше на какъв

принцип се сменяха пазачите, както и графика за хранене на затворниците. Очевидно ги

ескортираха един по един до мястото за хранене, солидно охранявани, и им позволяваха

много малко кръв. И отново – цялата процедура целеше да държи затворниците

изнемощяли и да ги предпази от превръщането им в стригои.

Информацията щеше да ми послужи, но не вярвах, че е обновена, тъй като папката беше

отпреди пет години. Изглежда затворът се беше сдобил с всякакви нови охранителни

системи. Предполагам, че единствената информация, на която можехме да разчитаме,

беше местоположението на затвора и плана на помещенията.

- Колко си напреднала в усвояването на уменията за изработване на амулети? – попитах

Лиса.

Въпреки че не успяваше да вдъхне достатъчно лечебни сили на пръстена ми, за разлика

от Оксана, забелязах, че част от мрачния ми темперамент се беше изпарила. Лиса

направи пръстен и за Ейдриън, въпреки че не можех със сигурност да твърдя, че именно

пръстенът му помага да контролира вредните си навици – той отдаваше пороците си на

страничното въздействие на Духа. Тя сви рамене и легна по гръб. Чувстваше се

изтощена, но стоеше будна заради мен.

- Задобрявам. Иска ми се да се срещна с Оксана.