i ea1403da12425be3

- Разбира се, - отговори. – Но може ли да ви ги дам по-късно? Не ми се иска да свалям

всичките си бижута по време на празненството.

- Няма проблем.

- Ще ги изпратя в стаята ти.

Уредихме въпроса и двете с Лиса се отправихме за срещата с Татяна, която беше

заобиколена от обожатели. Даниела сигурно се беше объркала, като каза, че Татяна иска

да види и двете ни. Споменът как ми крещи заради Ейдриън още ме изгаряше и

вечерята у Ивашкови съвсем не ме беше накарала да си мисля, че сме станали първи

приятелки. Удивително, но все пак, когато ни видя, тя засия.

- Василиса. И Роузмари. – Тя ни подкани да се приближим и групичката около нея се

разпръсна.

Пристъпвах несигурно до Лиса. Дали щеше да ми се разкрещи пред всички? Очевидно

не. Татяна представи Лиса на непознатите морои, насядали около нея. Всички изгаряха

от любопитство да се запознаят с принцеса Драгомир. Кралицата представи и мен,

въпреки че не си направи труда да похвали качествата ми, както стори с Лиса. И

въпреки това, факта, че ме представи сам по себе си беше невероятен.

- Василиса, - поде Татяна, след като приключиха формалностите, - мислех си, че скоро

трябва да посетиш Лехай. Посещението ти е организирано, да кажем, за след седмица и

половина. Сметнахме, че ще е хубав подарък за рожденния ти ден. Серена и Грант

естествено ще те придружат, но ще изпратя и още някого освен тях. – Серена и Грант

бяха заместили мен и Дмитрий като бъдеща охрана на Лиса. Разбира се, че щяха да

отидат с нея. И тогава Татяна добави шокиращо: - Ако искаш, Роуз, и ти можеш да

отидеш. Василиса едва ли ще иска да празнува без теб.

Лиса грейна. Университетът Лехай. Примамката, която я бе накарала да приеме да

живее в двореца. Лиса копнееше да получи колкото се може повече познания, а

кралицата й даваше възможност. Мисълта за посещението я изпълни с нетърпение и

вълнение – особено след като щеше да празнува осемнадесетия си рожден ден в

университета заедно с мен. Беше достатъчно, за да я разсее от мислите за Кристиан и

Виктор.

- Благодаря Ви, Ваше Височество. Би било чудесно.

Знаех, че има голяма вероятност да не сме тук, за да отидем на планираното посещение

– особено ако плана ми за Виктор проработеше. Не исках да съсипвам щастието на

Лиса, а и нямаше как да го спомена пред цялото кралско войнство. Освен това се

чувствах замаяна, защото получих покана. След като ми отправи поканата, кралицата не

се обърна повече към мен и продължи да говори с гостите си. И въпреки това се

държеше любезно – доколкото й позволяваше – споменайки ме, точно както се бе

държала и в дома на Ивашкови. Не точно като най–добри приятелки, но определено не

и като разярена кучка. Може би Даниела имаше право. Последваха още любезности,

всеки искаше да си бъбри с кралицата, всеки се опитваше да я впечатли и ми стана

ясно, че вече нямат нужда от мен. Огледах стаята и видях някой, с който трябваше да

поговоря, затова кротко се отделих от групата. Знаех, че Лиса ще се оправи сама.

- Еди, - възкликнах, достигайки другия край на балната зала. – Най-после сам.

Еди Кастайл, дългогодишен приятел, се усмихна като ме видя. Той също беше дампир, висок, с издължено тясно лице и със сладко момчешко излъчване. За разнообразие беше

пригладил тъмната си пясъчноруса коса. Лиса се беше надявала двамата да излизаме на

срещи, но ние си оставахме само и единствено приятели. Най-добрият му приятел се

казваше Мейсън, симпатично момче, който беше луд по мен и който умря от ръката на

един стригой. След смъртта му Еди и аз бяхме започнали взаимно да се защитаваме.

При атаката на строгоите над „Св. Владимир” беше отвлечен и преживяването го

направи определено сериозен пазител – бих казала дори прекалено сериозен на

моменти. Искаше ми се да се забавлява повече и искрено се зарадвах, виждайки

щастливото пламъче в лешниковите му очи.

- Мисля си, че всички морои в залата се опитват да те подкупят, - подразних го.

Всъщност думите ми не бяха точно шега. Наглеждах го през цялото време и той за миг

не остана сам. Досието му беше безупречно. Може и да беше поуплашен и да оцеля

след всички ужасни събития, ала те се отразиха на уменията му. Имаше чудесни оценки

и получи много точки на изпита. И най-важното, не се славеше с безразсъдство, за

разлика от мен. Беше си добро попадение.

- Така изглежда. – Той се засмя. – Не го очаквах.

- Колко си скромен. Ти си най-якия сред присъстващите.

- Не и ако се сравнявам с теб.

- Да. Личи си по хората, които се редят на опашка да говорят с мен. Таша Озера е

единствената, която ме е пожелала, доколкото ми е известно. И Лиса, разбира се.

Еди се замисли и лицето му се сбръчка.

- Можеше и да е по-зле.

- Ще стане по-зле. Няма начин да получа като назначение някоя от тях двете.

Замълчахме и внезапно ме изпълни тревога. Дойдох с намерението да поискам услуга

от Еди, което вече не ми изглеждаше добра идея. Пред Еди се простираше блестяща

кариера. Бях сигурна, че ще направи каквото го помоля, лоялен към приятелството

ни…, ала изведнъж се замислих, че не бих могла да го помоля. И също като Мия, Еди

беше наблюдателен.