Иконата

Преди Монк да се качи вътре, единият от чеченците го провери за оръжие и му махна да седне на задната седалка. Другите двама се настаниха от двете му страни и колата потегли към околовръстното шосе.

Монк беше преценил, че мюсюлманите никога няма да осквернят джамията с насилие. Но колата им беше съвсем друго нещо, а той имаше достатъчно опит с такъв тип хора за да знае колко опасни могат да бъдат те.

След около километър онзи на волана се пресегна, отвори жабката, извади чифт тъмни очила и направи знак на Монк да си ги сложи. Стъклата им се оказаха съвсем непроницаеми и американецът довърши пътуването в пълен мрак.

В самото сърце на Москва, в дъното на уличка, по която е по-разумно човек да не ходи, се намира малко кафене, наречено „Каштан“.

Всеки турист, спрял се пред прага му по време на безгрижната си разходка из града, неизменно се сблъскваше с як младеж, който недвусмислено му показваше, че е препоръчително да си пие сутрешното кафе другаде. Руската милиция изобщо не си правеше труда да се появява в района.

Монк бе изведен от колата и черни му очила бяха свалени едва пред прага на заведението. Щом влезе, разговорите в кафенето замряха. Десетки чифта очи наблюдаваха в пълно мълчание как го отвеждат в малка стая в дъното зад бара. Ако не излезете от там, никой нямаше да е видял нищо.

В стаята имаше маса, четири стола и голямо огледало. От кухнята в съседство се разнасяше миризма на чесън, подправки и кафе. Главният от тримата пазачи, онзи, който бе седял на входа на джамията, докато другите го разпитваха, за първи път се отвори устата да каже нещо.

– Седни – нареди му. – Кафе?

– Благодаря. Със захар.

Поднесоха кафето. Беше хубаво. Монк отпиваше горещата течност и се стараеше да не гледа към огледалото, убеден, че зад него някой го изучава. Тъкмо оставяше празната чаша, когато вратата се отвори и в стаята влезе Умар Гунаев.

Беше се променил. Яката на ризата му вече не стърчеше върху сакото, а костюмът му беше скъп и марков. Вратовръзката, от тежка коприна, сигурно бе купена от Джърмин Стрийт или пък от Пето Авеню.

Беше поостарял за изминалите дванайсет години, но на четирийсет изглеждаше мъжествено красив, изискан и фин. Усмихна се загадъчно, поклати глава към Монк, а сетне седна и сложи картонената кутия на масата.

– Получих подаръка ти – каза.

После отвори кутията, извади йеменския кинжал вдигна го към светлината и прокара пръст по острието.

– Същият ли е?

– Онзи го остави на паважа – отвърна Монк. – Реших, че можеш да го ползваш като нож за писма.

Този път Гунаев наистина се усмихна.

– Как разбра кой съм?

Монк му разказа за снимките в Британското посолство в Оман.

– А оттогава какво знаеш за мен?

– Много неща.

– Добри или лоши?

– Интересни.

– Да чуем.

– Разбрах, например, че след десет години в Първо главно управление на капитан Гунаев най-после му е писнало да слуша расистки подмятания и да се надява на повишение. Затова напуснал КГБ и се захванал с друга работа. Също секретна, но от друго естество.

Гунаев се разсмя. Тримата пазачи най-после се поотпуснаха. Господарят им бе определил настроението.

– Секретна, но от друго естество. Тук си напълно прав. А после?

– После научих, че Умар Гунаев се е издигнал в новия си живот до безспорен господар на цялата чеченска мафия на запад от Урал.

– Да речем. Нещо друго?

– Чух също, че макар и млад, този нов Гунаев е консервативен човек и държи на отколешните традиции на чеченския народ.

– Доста неща си чул, американски ми приятелю. И какви са тези традиции на чеченския народ?

– Доколкото разбрах, в този покварен свят чеченците все още държат на честта си и не остават никому длъжни.

Тримата зад Монк наостриха уши и впериха погледи във водача си. Подиграваше ли им се тоя американец?

– Правилно си разбрал – кимна най-после Гунаев. –Какво искаш от мен?

– Подслон. Място, където да живея.

– В Москва има много хотели.

– Не са сигурни.

– Някой се опитва да те убие?

– Засега не, но скоро и това ще стане.

– Кой?

– Полковник Анатолий Гришин.

Гунаев вдигна безучастно рамене.

– Познаваш ли го? – попита Монк.

– Знам кой е.

– И нрави ли ти се онова, което знаеш.

Гунаев отново сви рамене.

– Той си има свои цели, аз – мои.

– В Америка – каза Монк, – ако някой иска да изчезне, знам какво да направя. Но този град не е мой, тази страна не ми е родина. Можеш ли да ми помогнеш да изчезна в Москва?

– Временно или окончателно?

Монк се разсмя.

– Бих предпочел временно.

– При това положение, мога. Само това ли искаш?

– Стига да оживея, да. А ми се ще все пак да остана жив.

Гунаев стана и се обърна към тримата главорези.

– Този човек ми спаси живота. Сега е мой гост. Не искам косъм да падне от главата му. Докато е тук, той е един от нас.

Мутрите се втурнаха, ухилени, към Монк и взеха да му подават ръце и да си казват имената: Аслан, Мехмед, Шариф.

– Търсят ли те вече? – попита Гунаев

– Не, не мисля.

Като всички мафиоти, лидерът на чеченския клан имаше две лица. По-популярното бе това на преуспял бизнесмен, ръководещ цяла верига от проспериращи фирми. Сферата, която Гунаев бе избрал, бяха недвижимите имоти.