Иконата

Украинецът посочи завитата фигура в леглото и каза:

– Баща на посланик.

– Благодаря, разбирам руски – отвърна руснакът.

Изглеждаше озадачен. Кръглоликият плешив мъж на паспорта нямаше нищо общо с описанието, което му бяха дали. Нито пък името съвпадаше. Нито Тръбшоу, нито Ървин. Просто лорд Аскуит.

– Сигурно е студено навън – каза Винсънт. – Направо кучешки студ. Заповядайте. С най-приятелски чувства. От специалния резерв на посолството ни в Киев.

Еднолитровата бутилка водка беше от изключително качество и не можеше да се купи от никъде. Украинецът кимна, усмихна се и побутна руския си колега. Руснакът сви рамене, подпечата паспортите и продължи нататък.

– Не можах да чуя кой знае какво под всичките тия завивки, но звучеше добре – каза сър Найджъл, щом затвориха вратата, и се надигна от леглото.

– Всъщност колкото по-малко такива срещаме, толкова по-добре – отвърна Винсънт и се зае да унищожи двата фалшиви паспорта.

Нарязани на миниатюрни парченца, те щяха да се разпръснат през канала на мивката по снеговете на Южна Русия. Истинските, с които щяха да излязат от страната, бяха надлежно оформени от фалшификатора в Лондон и прибрани на сигурно място.

Винсънт загледа сър Найджъл с интерес. Трийсет и три годишен, той си даваше ясна сметка, че възрастният му спътник можеше да му бъде не само баща, но биологично и дядо. Като бивш войник от Силите със специално предназначение, Винсънт бе обходил доста горещи точки, сред които и пустинята на Западен Ирак, където ракетите „Скъд“ се сипеха като дъжд, но винаги бе имал другари до себе си, оръжие, гранати, нещо, с което да отвърне на удара.

Светът, в който сър Найджъл Ървин го бе въвел, свят на лъжи и преструвки, на вечни игри и постановки, въпреки солидното възнаграждение го караше да се чувства неловко. А специално в момента определено имаше нужда от двойна водка.

За щастие в сака му имаше още една бутилка и той реши да си сипе.

– Вие ще пийнете ли, сър Найджъл.

– Не, благодаря – отвърна Ървин. – Водката ми дразни стомаха, пари ми на гърлото. Но ще ти направя компания с нещо друго.

Той извади плоско сребърно шишенце от куфара си и отсипа малко от съдържанието му в сребърната мерителна чашка към него. Каза наздраве на Винсънт и отпи с наслада специалното порто на господин Тръбшоу от клуба на „Сейнт Джеймс“.

– Започвам да си мисля, че всичко това ви доставя удоволствие – каза Винсънт.

– Мило момче, от години не съм се забавлявал толкова.

Влакът ги стовари на гарата в Москва малко след изгрев слънце. Температурата беше петнайсет градуса под нулата.

Колкото и неприветлива да изглежда гарата през зимата на онези, които бързат да се приберат в уюта на собствения си дом, за бездомниците тя е единственото спасение от кучешкия студ по улиците. Когато сър Найджъл и Винсънт слязоха от нощния експрес от Киев, перонът на Курската гара бе претъпкан с премръзналите и изгладнели скитници на града.

Те се свиваха колкото е възможно по-близо до топлите машини, търсеха да уловят случайна вълна топлинка, излязла от някое кафене, или просто лежаха на цимента с надежда да оцелеят до сутринта.

– Вървете близо до мен, сър – промърмори Винсънт, докато крачеха към изхода.

Неколцина бездомници се спуснаха насреща им с протегнати ръце. От брадясалите им, увити в парцаливи шалове лица гледаха отчаяни, хлътнали очи.

– Господи, каква трагедия! – прошепна сър Найджъл.

– Не посягайте към портфейла си, ще настане битка – предупреди го телохранителят.

Въпреки възрастта си сър Найджъл сам носеше сака и куфарчето си, така че едната ръка на Винсънт беше свободна. Бившият командос я държеше под лявата си мишница, за да покаже, че носи оръжие и ще го използва, ако се наложи.

Без да изпуска от очи просяците наоколо, той преведе спътника си през тълпата и го избута навън на тротоара, където за щастие чакаха няколко таксита. Миг преди да излязат, на сър Найджъл му се наложи да бутне ръката на един просяк, за да премине, и зад гърба му се разнесе вик:

– Проклет да си, чужденецо!

– Така е, понеже ни мислят за богаташи – каза Винсънт в ухото му. – Щом сме чужденци, значи сме богати.

Виковете ги последваха и на тротоара.

– Мръсен чужденец! Чакай само да дойде Комаров! Двамата вече седяха на задната седалка на разнебитено такси, когато сър Найджъл се обърна към Винсънт и прошепна:

– Не предполагах, че положението е толкова тежко. Миналия път отидох направо в „Национал" и после обратно.

– Зимата е в разгара си, сър Найджъл. Нещата винаги се влошават през зимата.

На излизане от паркинга пред тях зави камион на милицията. Двама милиционери с каменни лица, тежки шинели дебели кожени шапки седяха в топлата кабина. Камионът се залюля от инерцията и платнището се отгърна за миг.

Човешки стъпала, десетки вкочанени от студ човешки стъпала зловещо се раздвижиха в мръсната каросерия, пълна със замръзнали на камък тела, нахвърляни едно върху друго като трупи.

– Груповата катафалка – каза лаконично Винсънт. Сутрешния курс. По петстотин души умират всяка нощ пред входовете и по кейовете покрай реката.