Иконата

Ако Архангел Гавриил слезеше над Вашингтон да пита резиденента на КГБ в Съветското посолство кой от всички офицери на ЦРУ би желал да направи руски шпионин, полковник Станислав Андросов изобщо нямаше да се замисли.

Веднага щеше да отговори: „Шефа на контраразузнавателното звено в Съветския отдел на управление "Операции“.“

Във всички разузнавателни централи има контразузнавачи, които работят в системата наред с останалите. Тяхната задача, заради която невинаги се радват на симпатиите на колегите си, е да следят всички и всичко. Работата им се свежда до три неща.

Да присъстват на разговорите с вербуваните агенти от другия лагер, за да установят дали са искрени или са подставени лица. Един мним агент от време на време пуска и по някоя достоверна информацийка, но основната му задача е да дезинформира: да убеждава новите си работодатели, че нямат шпионин в редиците си, когато такъв има, или пък по един или друг начин да ги праща в задънена улица и за зелен хайвер. Ловкият подставен агент може да коства на приемниците си години похабено време и усилия.

Контраразузнаването държи под око и онези агенти, които макар да не са преминали отвъд Желязната завеса, са приели да сътрудничат на чуждото разузнаване, но могат всъщност да се окажат двойни агенти. Двойният агент оставя врага с убеждението, че работи за него, а в действителност продължава да бъде верен на своите и да действа по техните заповеди. Отначало предоставя малко полезна информация, колкото да спечели доверието, а после започва да бълва лъжи, всявайки смут сред хората, за които уж работи.

И накрая, контраразузнаването отговаря за конспиративността в собствените си редици и следи да не би сред тях да има предател.

За да изпълнява тези задачи, контраразузнаването има пълен достъп до всякакъв род документи. Всички досиета, доклади и сводки на агентите, преминали от другата страна, са на негово разположение. Хората му имат свободата да се ровят в документите , описващи развитието и подробностите около вербуването на всеки един агент, законспириран дълбоко в сърцето на врага и следователно още по-застрашен от предателство.

Контраразузнавачите могат във всеки един момент да поискат и личното досие на който и да било служител от собствения им лагер. И всичко това в името на сигурността и лоялността.

Поради стриктното разделение на труда и на принципа, че всеки трябва да знае само толкова, колкото му е необходимо, за да си свърши работата, един разузнавач разполага със сведения само за операциите, за които отговаря, и няма представа с какво се занимават колегите му. Затова, ако му се бе явил архангелът, полковник Андросов би избрал шефа на контраразузнаването в Съветския отдел. Контраразузнавачите бяха най-верни сред верните и бе почти невъзможно да бъдат вербувани.

През юли 1983-а Олдрич Хейзън Еймс бе назначен за ръководител на контраразузнавателното звено за Съветския съюз в отдел СИ. Като такъв, той имаше неограничен достъп до двете подразделения на звеното: Съветското бюро, контролиращо всички руснаци, които работеха за САЩ в самия Съветски съюз, и Външното оперативно бюро, отговарящо за онези от тях, които в момента се намираха на задгранична работа.

На 16 април 1985-а, закъсал за пари, той влезе в Съветското посолство на Шестнайсета улица във Вашингтон, помоли за среща с полковник Андросов и му предложи да стане руски шпионин. Срещу петдесет хиляди долара.

Предложението бе придружено от малка бонификация: имената на трима руснаци, демонстрирали готовност да сътрудничат на ЦРУ. По-късно Еймс щеше да каже, че ги е смятал за двойни агенти. Така или иначе никой повече не чу за тях. Освен това, за да докаже, че е онзи, за когото се представя, американецът връчи на руснака засекретен списък на личния състав на ЦРУ, на който бе отбелязал името си с маркер. После тръгна, минавайки за втори път покрай камерите на ФБР монтирани пред входа на посолството. Никой не видя лентите от този ден.

Два дни по-късно Еймс получи петдесетте си хиляди долара. Това бе само началото. „Кариерата“ на най-страшния предател в американската история след, а може би и преди Бенедикт Арнолд[11], тепърва започваше.

Две загадки щяха да тормозят съзнанието на хората, заели се впоследствие да проучат случая Еймс. Първата бе как такъв очебийно неподходящ, некадърен и безперспективен алкохолик е успял да се издигне в йерархията до толкова високоотговорен пост. А втората – как е останал неразкрит в продължение на цели осем катастрофални за ЦРУ години, след като още през декември висшите служители в Управлението са започнали да подозират, че сред редиците им има предател.

За второто факторите са много. Некомпетентност, летаргия и самодоволство в ЦРУ, шанс за предателя, Умела дезинформационна кампания от страна на КГБ, и пак летаргия, фасони и бездействие в Лангли, лъжливи следи, още късмет за предателя, и накрая – споменът за Джеймс Ангълтън.