Иконата

Резултатът бе налице. След 1985-а трима последователни директори на ЦРУ признаха, че не са знаели почти нищо за истинските последици от аферата Еймс, докато не са ги научили от пресата. А Хенри Кумс се ползваше с доверието на подчинените си и знаеше всичко, което му бе необходимо. Те пък знаеха, че ще бъдат разбрани.

Той прочете документа, пиейки коняка си, но не пропусна нито ред.

– Сигурно вече ти е писнало, Джок, но разкажи всичко отново.

Изслуша внимателно подробностите, зададе два кратки въпроса и накрая кимна.

– Твоето мнение, Джефри?

След шефа на Руския отдел той се обърна към Браунлоу, който в общи линии повтори думите му: трябва да разберем дали документът е истински.

– Едно нещо ме притеснява – каза Браунлоу. – Ако това наистина е политическата програма на Комаров, защо ще я пише? Всички знаем, че и най-секретният документ може да бъде откраднат.

Сър Хенри Куме обърна измамно кроткия си поглед към Макдоналд.

– Ти как мислиш, Джок?

Московският резидент сви рамене.

– Защо хората записват най-съкровените си мисли и намерения? Защо споделят несподелимото с личните си дневници? Защо водят толкова интимни хроники за живота си? Защо големи корпорации и служби като нашата съхраняват свръхсекретни материали? Може би е било замислено като строго поверителен документ за тесен кръг от приближени, или пък го е написал за да му олекне. Или е просто измама, целяща да му навреди. Не знам.

– А, ето че си дойдохме на думата – каза сър Хенри. – Не знаем. Но след като прочетох документа, мисля, ще се съгласите, че трябва да разберем. Неизвестните са много. Как изобщо подобно нещо се е появило на хартия? Наистина ли е писано от Игор Комаров? Действително ли смята да изпълни всички тия ужасии, ако, или по-скоро, когато дойде на власт? Ако е така, как е откраднат манифестът, кой го е откраднал и защо е решил точно на нас да го подхвърли? Или става дума за една огромна лъжа? – Той разбърка кафето си и погледна с отвращение към двете папки – оригиналната и тази с превода на Макдоналд. – Съжалявам, Джок, но трябва да намерим отговора на тези въпроси. Иначе изобщо не мога да дам ход на това тук. Истината е в Москва, Джок. Не знам как ще я откриеш, това е твоя работа. Но ние трябва да знаем.

Шефът на СИС открай време имаше две основни задължения. Едното бе професионално – да осигурява на нацията най-доброто разузнаване, на което бе способен. Другото, политическо – да поддържа непрекъсната връзка с Междуведомствената комисия по разузнавателното, където заседаваха тузарите на основния клиент, Външното министерство, с които не се излизаше лесно на глава; да се бори за по-голям бюджет с кабинета и да си създава приятели сред политиците в правителството. За тази нелека задача се искаше твърдост, характер и остър ум. А сър Хенри не беше глупак.

Последното, което би му хрумнало, бе да се изправи пред всички с тази хвърчаща историйка за скитника, подхвърлил в колата на една начинаеща дипломатка някакъв документ, при това изпоцапан от отпечатъци от обувки, който описваше програма, граничеща в жестокостта си с лудост, и който можеше да се окаже фалшив. Щяха да го разнищят и той го знаеше.

– Връщам се още този следобед, шефе.

– Глупости, Джок, не си спал две нощи. Иди на театър, изкарай поне осем часа сън, пък утре ще хванеш първия полет за земята на казаците. – Сър Хенри погледна часовника си. – А сега, господа, моля да ме извините.

Тримата веднага си тръгнаха. Макдоналд така и не успя да се дореди до театър, нито пък до осемтте часа сън. Дешифровчиците току-що бяха донесли в кабинета на Марчбанкс съобщение: апартаментът на Силия Стоун бил разбит и претърсен из основи. Връщайки се у дома, тя заварила в жилището си двама маскирани мъже, които я ударили с крак на стол. Била в болница, без опасност за живота.

Марчбанкс мълчаливо подаде листа на Макдоналд, който го прочете набързо и изруга:

– Мамка му!

***

Вашингтон, Юли 1985

Информацията, както често се случва в света на шпионажа, беше косвена, идваше от трета ръка и най-вероятно щеше да се окаже пълна загуба на време.

Един американец, доброволец от благотворителната програма на УНИЦЕФ в неприятната марксистко-ленинска република Южен Йемен, си дошъл в Ню Йорк в отпуска и излязъл на вечеря със стар съученик служител на ФБР.

Описвайки огромната военна помощ, която Южен Йемен получавал от Москва, социалният работник казал за един свой разговор с някакъв майор от руската армия, с когото се запознал в бара на хотел "Рок“ в Аден.

Като повечето свои сънародници в страната, руснакът не говорел нито дума арабски, но контактувал с йеменците, жители на бивша британска колония, на английски. Американецът, давайки си сметка колко непопулярна е родината му в Южен Йемен, имал навика да казва на хората, че е швейцарец. Така казал и на руснака.