Иконата

Междувременно генерал Бояров подготвяше своята комисия „Крисолов“, групата, която трябваше да разпитва предателите след тяхното залавяне. За шеф на тази комисия му трябваше по-специален човек. Досието вече лежеше на бюрото му: полковник, едва четирийсетгодишен, но опитен, виртуоз в разпитите, който не знаеше провал. Той прелисти страниците.

Роден през 1945-а в Молотов, някога Перм, а от 1957-а, когато сталиновият главорез Молотов изпадна в немилост, отново Перм. Син на герой, оцелял след войната и завърнал се у дома да създаде потомство.

Малкият Толя израснал според суровите норми на сивия северен град и изцяло наследил схващанията на фанатизирания си баща, който ненавиждал Хрушчов заради критиките му към героя Сталин.

През 1963-а, на осемнайсетгодишна възраст, младежът постъпил войник и бил разпределен във вътрешните войски, подразделение към Министерство на вътрешните работи, натоварено с охраната на затвори, трудови лагери и места за задържане и изпълняващо функциите на звено за борба с масовите безредици. В тези части, където царят репресии и строг контрол младият войник се чувствал като риба във вода. Резултатите му били толкова добри, че му оказали рядката чест да го прехвърлят в Ленинградския военен институт по чужди езици – ковачницата на кадри за КГБ, известна сред посветените като „Кормушка“ (Ясла), защото непрекъснато захранва редиците с нови попълнения. Завършилите я са пословични със своята жестокост, преданост и вярност. Младежът блеснал и там, и отново бил възнаграден.

Този път с назначение в московската централа на Второ главно управление, където прекарал четири години, спечелвайки си репутацията на отличен служител, задълбочен следовател и майстор на разпитите. Всъщност той така се специализирал в тях, че написал доклад който получил висока оценка и му спечелил прехвърляне в националната щабквартира на Второ главно управление.

От този момент нататък той не напуснал Москва. Работел предимно срещу омразните американци, наблюдавал посолството им, следял дипломатическия персонал. Прекарал една година в Следствената служба, но отново се върнал във Второ. Преподаватели и началници не бяха пропуснали да отбележат в досието му неприкритата ненавист към англичани, американци, евреи, шпиони и предатели, а също и необяснимия, но приемлив садизъм по време на разпитите.

Генерал Бояров затвори папката с усмивка. Точно такъв човек му трябваше. Щом се искаха бързи резултати, без излишно протакане, по-добър от полковник Анатолий Гришин едва ли можеше да се намери.

ПЕТА ГЛАВА

Нагоре по улица „Сейнт Джеймс“ се издига сива каменна сграда, със синя врата и две-три потънали в зеленина кашпи отпред. Табелка няма. Онези, които познават мястото, не биха срещнали трудност да го открият. Останалите няма да са добре дошли и просто ще го подминат. Клуб „Брукс“ не се рекламира. Но открай време събира служителите от близката „Уайтхол“[12]

.

Именно там на двайсет и втори юли по обяд Джефри Марчбанкс се срещна с редактора на „Дейли телеграф“.

Брайън Уърдинг беше четирийсет и осем годишен и в продължение на повече от двайсет години си бе изкарвал прехраната като редови журналист, докато собственикът на „Телеграф“, канадецът Конрад Блек, не го бе откраднал от „Таймс“ преди две години с примамливото предложение да заеме овакантеното място на редактор. Уърдинг бе направил име като международен и военен кореспондент. На младини бе отразявал събитията около фолкландската война – първият му истински сблъсък с фронта, – а после, през 1990-91-а и Войната в залива.

Масата, която Марчбанкс бе резервирал, се намираше в един отдалечен ъгъл, на достатъчно разстояние от останалите посетители на клуба. Не че някой би се осмелил да даде ухо на разговора им. В "Брукс" на никого и през ум не би минало да подслушва какво си говори съседът му, но старите навици умират трудно.

– Струва ми се, споменах в Спърнъл, че работя във външното министерство – каза Марчбанкс и подхвана скариридите си.

– Доколкото си спомням, да – отвърна Уърдинг.

Доста се бе колебал дали изобщо да приеме поканата за обяд. Денят му винаги започваше в десет сутринта и завършваше малко след залез слънце и той можеше да отдели два часа за обяд – три, ако се брои пътят от Кънъри Уорф до Усет Енд и обратно – само ако наистина си струва.

– Всъщност истината е, че работя в една друга сграда, малко по-надолу от „Кинг Чарлс“, от другата страна на реката – поясни Марчбанкс.

– А-ха – кимна редакторът.

Познаваше зданието на Воксхол Крос, макар никога да не бе влизал в него. Обядът се очертаваше интересен.

– По-конкретно, занимавам се с Русия.

– Не ви завиждам – каза Уърдинг, унищожавайки и последната скарида с късче черен хляб. Беше едър мъж, със завиден апетит. – Доколкото разбирам, здравата са го закъсали.

– Има нещо такова. След смъртта на Черкасов очакванията са насочени към предстоящите президентски избори.

Двамата замълчаха и изчакаха сервитьорката да поднесе агнешкото със зеленчуци и кана червено вино от избата на „Брукс“. Марчбанкс напълни чашите.

– Те са предрешени – отбеляза Уърдинг.