Иконата

Сънародниците му на борда вярваха, че споделя искреното им убеждение, че единствената надежда за мир по света е народите на Съединените щати и Съюза на съветските социалистически републики да се опознаят и да се сближат. Една от тях, неомъжена бивша учителка от Кънетикът, беше особено впечатлена от изискания тексасец, който издърпваше стола ѝ в ресторанта и при всяка среща на палубата я поздравяваше, докосвайки върха на каубойската си шапка.

Само във Варна той не слезе на брега и остана да се наслаждава на слънцето. На всички останали пристанища обаче се мъкнеше с туристите от пет националности от руина на руина, докато съвсем останеше без крака.

В Ялта за първи път в живота си стъпи на руска земя. След задълбочената подготовка, която бе получил, това му се стори по-лесно, отколкото предполагаше. От една страна, макар „Армения“ да беше единственият пътнически лайнер на пристанището, чуждите товарни кораби наоколо бяха поне десет и екипажите им свободно се разхождаха по брега.

Спътниците му, които след Варна не бяха слизали на сушата, се спуснаха като отвързани навън и двамата руски митничари, застанали в основата на стълбичката, само отгръщаха паспортите им и ги пускаха да си вървят. Професор Келсън привлече няколко смаяни погледа с облеклото си, но те бяха одобрителни и дружелюбни.

Вместо да изглежда незабележим, Монк бе избрал противоположната тактика: да изключва всякакви подозрения, като се набива на очи. Носеше кремава риза, раирана вратовръзка, прикрепена със сребърна щипка, летен бежов костюм и каубойска шапка в комплект с ботуши.

– Божичко, професоре, колко добре изглеждате – пърхаше даскалицата. – Ще дойдете ли с нас на лифта до върха?

– Не, мадам – отвърна Монк. – Мисля да се поразходя по кея и да пийна кафе.

Екскурзоводите на „Интурист“ поведоха подопечните си в различни посоки и го оставиха сам. Той излезе от пристанището, мина покрай морската гара и тръгна из града. Хората му хвърляха любопитни погледи, усмихваха се и отминаваха. Едно момченце спря, сложи ръце на хълбоците си и артистично извади два въображаеми колта насреща му. Монк го погали по главата и се усмихна.

Знаеше, че на Кримския полуостров почти няма развлечения. Телевизията беше тъпа и еднобразна и единствените емоции идваха от киното. Каубойските филми, разрешени от режима, бяха сред най-гледаните, а ето че в града бе пристигнал истински каубой. Дори един милиционер, който дремеше на жегата, се оживи като го видя, но Монк му свати шапка и той козирува с усмивка. След едночасова разходка и чашка кафе на открито Монк се убеди, че никои не го следи, хвана едно такси и помоли шофьора да го откара до Ботаническата градина. Със справочника, картата и разваления си руски той толкова приличаше на турист, слязъл от някой кораб, че без да чака подкана, шофьорът кимна и потегли. И без това всички посещаваха прочутата Ботаническа градина на Ялта.

Монк слезе пред главния вход и се разплати с шофьора. Плати в рубли, но добави бакшиш от пет долара и съзаклятническо намигване. Шофьорът се ухили, кимна и замина.

Опашката пред входа беше огромна – предимно деца, дошли с учителите си на учебна екскурзия. Монк се нареди чинно накрая и започна да се озърта за мъже в лъскави костюми. Не забеляза нито един. Купи си билет, влезе и тръгна към будката за сладолед встрани от входа. С вафлена кофичка в ръка, той се огледа за някоя по-усамотена пейка, седна и започна да ближе сладоледа.

Няколко минути по-късно в другия край на пейката седна един мъж и заразглежда карта на огромния парк. Зад брошурата никой не можеше да види, че устните му се движат. Монк пък ядеше сладолед и нямаше нищо неестествено в това да примлясква от време на време.

– Е, приятелю, как си? – попита Пьотр Соломин.

– Сега като те виждам, още по-добре – промърмори Монк. – Да си забелязал нещо подозрително?

– Не. Тук съм от около час. Никой не ме следи. Нито пък теб.

– Моите хора са много доволни от теб, Питър. Сведенията, които ни предоставяш, ще ни помогнат да скъсим Студената война.

– Просто искам тия кретени да се махнат веднъж завинаги – отвърна сибирякът. – Сладоледът ти се топи. Хвърли го, ще взема нови.

Монк метна размекнатата фунийка в близкото кошче, а Соломин отиде до будката да купи други. Като се върна, вече имаше повод да седне по-близо.

– Благодаря ти. Защо не използва тайника в Моск ва? Моите хора малко се оздачиха.

-Защото има и още, но трябва да ти го съобщя лично – отвърна Соломин и започна да разказва за събитията, които се бяха случили в Политбюро и Министерството на отбраната през лятото на 1986-а.

Монк едва се сдържа да не подсвирне от изненада. След около половин час Соломин свърши.

– Сериозно ли говориш, Питър? – попита Монк. – Нима най-после доживяхме и това?

– Напълно сериозно. Чух самият министър да го потвърждава.

– Това ще промени много неща. Благодаря ти, приятелю. Но трябва да тръгвам.

Като човек, поговорил си с непознат на пейка в парка, Монк му подаде ръка. Соломин го погледна с изненада.

– Какво е това ?