Иконата

На двайсет години, вече лейтенант, той прекоси Рейн с Осма армия и там попадна на нещо, което не пожелаваше на никого на тази възраст – всъщност на каквато и да било възраст – да му се наложи да види. Гледката на концентрационния лагер в Берген-Белсен щеше да го стряска насън, докато е жив.

При Сейнт Олбън той зави към вътрешността и тръгна по пътеката за Актън. Какво да направи? Можеше ли изобщо да направи нещо? Да ги изгори още сега и да забрави за тях? Примамливо, доста примамливо. Или пък да ги занесе в Америка с риск да стане смешен в очите на големците, с които му предстоеше да се срещне?

Той дръпна резето на градинската врата и прекоси малкия двор, където Пени садеше плодове и зеленчуци през лятото. Бяха палили огън сутринта, съчките отгоре едва-едва пушеха, но отдолу въглените все още бяха алени и горещи. Толкова бе лесно да хвърли документите в огъня и да приключи веднъж завинаги. Хенри Кумс никога нямаше да спомене отново за това, нито пък щеше да го попита дали е взел някакви мерки. Всъщност никой нямаше да разбере, че документите изобщо са били у него, защото нито Кумс, нито той щеше да го сподели с някого. Такива бяха правилата на играта.

Жена му подвикна от прозореца на кухнята:

– А, ето къде си бил! Чаят е сервиран. Купила съм кифлички и мармалад от селото.

– Чудесно, много обичам кифлички.

– Мислиш ли, че не знам след толкова години.

С пет години по-млада от него, Пенелопи Ървин беше навремето невероятна красавица, ухажвана от цяла дузина богати мъже. Но по причини, които само тя знаеше, изборът ѝ се бе спрял на бедния млад разузнавач, който ѝ четеше поезия и криеше зад скромната с външност ум като компютър.

Синът им, единственото им дете, беше загинал във фолкландската война през 1982-ра. Опитваха се да не мислят за него, освен на рождения му ден и на годишнините от смъртта му.

В продължение на трийсет години тя бе делила съпруга си с тайните служби и търпеливо бе чакала всяко негово завръщане, докато той ръководеше агентите си скрити дълбоко във вътрешността на Съветския съюз, или причакваше в студената сянка на Берлинската стена някой смел, но уплашен човек да се промъкне през пропускателния пункт към светлините на Западен Берлин. Когато се прибереше у дома, в камината винаги гореше огън, а на масата, редом с чая, имаше кифлички. На шейсет и девет години той все още я смяташе за красавица и я обичаше както в самото начало.

Той седна на дивана, отхапа от кифличката си и се загледа в огъня.

– Пак ли заминаваш? – попита тя кротко.

– Налага се.

– За дълго ли?

– Не, няколко дни в Лондон, за да се подготвя, а после една седмица в Америка. След това не знам. Може би никога повече.

– Не се притеснявай за мен. Толкова работа имам в градината. Ще се обадиш ли, когато ти е възможно?

– Разбира се – отвърна той и след малко добави: –Това ще е за последно, повярвай ми.

– Знам. Пий си чая сега.

***

Лангли, Март 1990

Първи биха тревога от резидентурата на ЦРУ в Москва. Агент Делфи бе замлъкнал. От декември миналата година. Джейсън Монк седеше на бюрото си и си блъскаше главата над телеграмите, които дешифровчиците му носеха. Отначало беше притеснен, после го обзе паника.

Ако Круглов беше жив и здрав, защо тогава нарушаваше всички възможни правила? Хората на ЦРУ на два пъти оставяха съответния белег на съответното място, за да съобщят на агент Делфи, че в даден тайник има нещо, което той трябва да прибере. И двата пъти съобщенията не дадоха резултат. Извън града ли беше заминал? В чужбина ли го бяха пратили?

Защо тогава не даваше стандартните „признаци на живот“? В Москва непрекъснато преравяха обичайните списания да търсят уговорената малка обява, която да им каже: „Добре съм“, или пък обратното: „Имам нужда от помощ.“ Но такава не се появяваше.

През март вече по всичко личеше, че агент Делфи или е излязъл от строя поради сърдечен удар, друга болест или злополука, или е мъртъв. Или заловен.

Един въпрос не даваше мира на Монк. Ако Круглов бе заловен и разпитан, той щеше да им каже всичко. Безсмислено би било да се съпротивлява, това само щеше да удължи страданията му.

Следователно щеше да им даде местонахождението на всички тайници, заедно с кодираните знаци, които уведомяваха ЦРУ откъде да си приберат пратката.

Защо тогава КГБ не са използвали тези сведения, за да заловят някой американски дипломат на местопрестъплението? Толкова е близко до ума! Освен това би им осигурило триумф, от какъвто наистина отчаяно се нуждаеха сега, когато везните все повече се накланяха в полза на Америка.

Съветската империя в Източна Европа се разпадаше. В Румъния бяха разстреляли диктатора Чаушеску; Полша вече се бе отцепила, Чехословакия и Унгария открито се противопоставяха, Берлинската стена бе паднала миналия ноември.

Един американски дипломат, заловен да шпионира в Москва, би компенсирал поне малко вълната от унижения, които КГБ търпеше напоследък. Но те не го залавяха.