Иконата

– От гледна точка на дипломацията.., да уведомим всички правителства в НАТО и да ги накараме да протестират – каза един бивш дипломат.

– Комаров ще заяви, че манифестът е плод на заговор, и голяма част от Русия ще му повярва. Ксенофобията на руснаците е добре известна – обори го друг.

Джеймс Бейкър се обърна към Найджъл Ървин и каза:

– Ти ни донесе този отвратителен документ. Какво ще ни посъветваш?

– Нищо не мога да обещая – отвърна Ървин. – Но предлагам едно условие. Ако Съветът реши да подкрепи.., не да предприеме, а да подкрепи.., някаква акция, то тя трябва да е толкова секретна, че каквото и да стане, да не би могла да навреди на репутацията на когото и да е в тази стая.

Трийсет и деветте членове на Съвета отлично разбираха какво има предвид. Всеки от тях бе изпитвал последиците от уж секретни правителствени операции, които след провала си се връщат като бумеранг до самия връх на пирамидата.

Дрезгавият глас на един бивш американски държавен секретар наруши краткото мълчание.

– Може ли Найджъл да предприеме толкова секретна акция?

Два гласа едновременно отговориха „да“. Като началник на Тайната разузнавателна служба, той бе служил и на Маргарет Тачър, и на нейния външен министър лорд Карингтън.

Линкълновият съвет никога не приемаше официални, писмени резолюции. Постигаше споразумения и на базата на тях всеки член използваше влиянието си да прокара целите им в коридорите на властта.

По отношение на Черния манифест членовете на Съвета се споразумяха чисто и просто да упълномощят една по-малка комисия да обмисли положението и да предприеме, каквото намери за добре. Целият Съвет нямаше нито да одобрява, нито да отхвърля бъдещите мерки. Напротив, дори нямаше да знае за тях.

***

Москва, Септември 1990

Полковник Анатолий Гришин седеше в кабинета си в затвора в Лефортово и преглеждаше трите документа, които току-що бе получил. В главата му бушуваше ураган от емоции. Най-силната от тях бе върховно задоволство.

През лятото контраразузнавачите на Първо и Второ главно управление му бяха доставили трима предатели един след друг.

Пръв бе паднал дипломатът Круглов, разобличен от мандата си на първи секретар в посолството в Буенос Айрес и покупката на апартамент за двайсет хиляди рубли непосредствено след това.

Беше си признал всичко на часа, засипвайки с информация офицерите от комисията и въртящите се ленти на магнетофона. След шест седмици вече нищо не можеше да им каже и бе изпратен в една от подземните килии, където дори през лятото температурата рядко се качваше над един градус. Сега седеше там, трепереше и очакваше съдбата си. А тя беше в един от листовете на бюрото на полковника.

През юли в подземията бе доведен професорът по ядрена физика. Малцина учени от неговия ранг бяха посещавали някога Калифорния и списъкът бързо бе сведен до четирима души. Внезапна проверка в апартамента на Блинов в Арзамас-16 откри малък флакон с невидимо мастило, зле прикрит в чифт свити на топка чорапи.

Той също си призна всичко и без излишно отлагане. Само видът на Гришин и хората му с техните оръдия на труда му беше достатъчен за да развърже езика си.

Дори съобщи адреса в Източен Берлин, на който бе изпращал тайните си писма.

Нападението над този адрес бе възложено на един полковник от отдел К в Източен Берлин, но един час преди да нахлуят в апартамента му, наемателят на жилището, по непонятни причини, бе забягнал на Запад, прескачайки останките от Берлинската стена.

Последен – в края на юли – пристигна сибирският воин, разобличен най-после заради ранга му в ГРУ, длъжността му в Министерството на отбраната, службата му в Аден и упоритата работа на контраразузнаването.

Пьотр Соломин беше различен от другите. Издържаше на нечовешка болка и дори в агонията си оставаше несломим. Гришин в крайна сметка успя да го пречупи, разбира се. Винаги успяваше. Този път не физическото насилие, а заплахата, че ще изпрати жена му и децата в най-жестокия от лагерите със строг режим, свърши работа.

Всеки един от тях разказа как към него се е приближил усмихнат американец, така готов да изслуша проблемите му, така умерен в предлож'енията си. Тези разкази събудиха второто чувство, което кипеше в съзнанието на Гришин – свирепа ярост към Неуловимия, който вече имаше име: Джейсън Монк.

Не веднъж, не дваж, а цели три пъти това безочливо копеле бе влизало като у дома си в Съветския съюз, за да поговори с шпионите си и да си замине отново. Под носа на КГБ. Колкото повече Гришин слушаше за него, толкова по-силна ставаше ненавистта му.

Не се мина и без проверки, разбира се. Списъкът на пътниците от онзи рейс на „Армения“ беше щателно проучен, но никакъв псевдоним не се наби на очи. Екипажът смътно си спомняше за един американец от Тексас, който приблизително отговаряше на описанието, изкопчено от Соломин, заедно с подробностите от срещата им в Ботаническата градина. Съществуваше вероятност Монк да е пътувал под името Норман Келсън, но нищо не беше доказано.