Иконата

В последно време на професор Блинов бе дадена все по-голяма свобода да пътува в границите на Съветския съюз и Монк го бе посъветвал да изпраща веднъж месечно съвсем безобидно писмо на адреса на тайна квартира в Източен Берлин. Дори не беше необходимо да пише нещо секретно в него. Подписът Юрий бе достатъчен. Можеше да пусне писмото където и да е извън Арзамас-16. Дори и да бъдеше засечено, нямаше начин пътят му да бъде – проследен.

Берлинската стена беше паднала и старите номера за прехвърляне на кореспонденцията на Запад вече не бяха необходими. Така че писмото на Блинов не можеше да се е изгубило по трасето.

За допълнителна сигурност Блинов бе посъветван да си купи два разнополови кокер-шпаньола. Покупката бе приета с одобрение в Арзамас-16: какво лошо имаше в това овдовелият учен да си отглежда кученца? Освен че му доставяха радост обаче, те бяха и отлично оправдание да пуска всеки месец заявки за обяви до редакцията на киноложкото списание в Москва. Обичайната обява този месец не се бе появила.

Монк вече не беше на себе си. Сигнализираше по-нагоре, че нещо не е наред, но получаваше съвети да изчака още малко и да не се паникьосва. Да прояви търпение, пък агентите му щели да се обадят. Но той не можеше да седи със скръстени ръце. Затова започна да засипва началниците си с меморандуми, в които изразяваше опасенията си, че в Лангли има сериозно изтичане на информация.

Двамата мъже, които биха взели твърденията му на сериозно – Кери Джордан и Гюс Хатауей – бяха вече пенсионери. Новите началници, в по-голямата си част назначени след зимата на 1985-а, просто бяха отегчени. А някъде в структурата официалното издирване на предател, започнало през пролетта на 1986-а, пълзеше с костенурска скорост.

– Трудно ми е да го повярвам – каза един бивш главен прокурор на САЩ на общото заседание, открито веднага след закуска.

– На мен пък ми е трудно да не го повярвам – отвърна бившият държавен секретар Джеймс Бейкър. – И двете правителства ли са уведомени, Найджъл?

– Да.

– И няма да предприемат нищо?

Трийсет и девет погледа се впериха в бившия разузнавач, сякаш искаха да се уверят, че всичко това е просто един кошмар, едно злокобно видение, което някак си ще изчезне от само себе си.

– Становището е – каза Ървин, – че официално нищо не може да се направи. Половината от съдържанието на Черния манифест би получило подкрепата на значителна част от руския народ. Западът не би следвало изобщо да разполага с документа. Комаров ще го отрече като заговор. Това може дори да затвърди позициите му.

Последва мрачно мълчание.

– Мога ли да кажа нещо? – обади се Сол Нейтансън. – Не като ваш домакин, а като редови член... Преди осем години имах син. Загина във войната в Персийския залив.

Хората около масата тъжно сведоха глави. Дванайсет от тях бяха играли водеща роля за създаването на многонационалната коалиция, водила Войната в залива.

В дъното на масата генерал Колин Пауъл не откъсваше очи от магната. Заради известността на бащата той лично бе получил вестта, че лейтенант Тим Нейтансън от Американските военновъздушни сили е билсвален в последните часове на битката.

– Ако съм намирал някаква утеха в тази загуба – продължи Нейтансън, – то е, че синът ми умря в борбата срещу едно огромно зло. – Той спря да потърси подходящите думи. – Достатъчно съм стар да вярвам в злото. И в схващането, че то може понякога да се въплъти в един човек. Бях твърде малък, за да се бия във Втората световна война. Бях едва осемгодишен, когато свърши Знам, че някои от вас са участвали в нея. Но макар и по-късно, научих поуките ѝ. Убеден съм, че Адолф Хитлер е бил злодей, а делата му – пъклени и зли.

Цареше гробна тишина. Държавници, политици, индустриалци, банкери, финансисти, дипломати, администратори са свикнали да се сблъскват с нещата от живота. В този момент всички до един съзнаваха, че слушат искрена и дълбока изповед. Сол Нейтансън се наведе и сложи ръка на Черния манифест.

– Този документ е пропит от зло, човекът, който го е написал, също е злодей. Не мога да си представя, че бихме могли просто да си тръгнем и да позволим всичко това да се случи отново.

Нищо не наруши мълчанието в залата. Всеки си даваше сметка, че под „всичко това“ Нейтансън разбира втори Холокост не само срещу евреите в Русия, но и срещу редица други етнически малцинства. Мълчанието бе нарушено от единствения бивш министър-председател на Великобритания.

– Съгласна съм. Сега не му е времето да се колебаем.

Трима от присъстващите се спогледаха. Беше използвала тази фраза за последен път в един апартамент в Аспен, Колорадо, в деня след нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт. Джордж Буш, Джеймс Бейкър и Колин Пауъл бяха там. На седемдесет и три годишна възраст, тя все още умееше да се изразява кратко и ясно.

Ралф Брук, шеф на гигантската междуконтинентална телекомуникационна корпорация, известна във всички борси по света като ИнТелКор, се наведе напред и попита:

– Добре тогава, какво можем да направим?