Иконата

Вътре имаше друг плик с емблемата на посолство на САЩ. Адресът бе напечатан на машина: „Г-н Джейсън Монк, Чрез Централно деловодство, Главна квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния“. Отдолу някой бе допълнил на ръка: „М. О.“. Монк погледна отзад. На гърба със същия почерк пишеше: „Донесено на ръка в посолството във Вилнюс, Литва. Предполагам, познавате човека?“ Клеймо нямаше, явно писмото бе пристигнало в Щатите с дипломатическата поща. Монк го отвори. Вътре имаше трети плик, много по-некачествен, с кафеникави власинки в шуплестата хартия. Беше адресиран доста необичайно на английски: Моля– подчертано три пъти, – предайте на господин Джейсън Монк в ЦРУ. От приятел.“

Вътре Монк най-после откри и самото писмо.

Беше написано на толкова лоша хартия, че листата едва не се разпаднаха, когато ги разгъна. Тоалетна хартия? Празни страници от стара и евтина книга?

Текстът беше на руски, написан с неравен почерк и черно мастило, което на места прекъсваше. Отгоре пишеше:

„Нижни Тагил, септември 1994 г.

А по-надолу:

„Скъпи Джейсън,

Когато получиш това писмо, ако изобщо го получиш, аз вече ще съм мъртъв. Тиф, нали разбираш? Идва с мухите и въшките. Тук затварят лагера, разрушават го, изтриват го от лицето на земята,

Неколцина от политическите получиха амнистия: в Москва има някакъв нов човек на име Елцин. Един от амнистираните ми е приятел, литвиец, писател и интелектуалец. Мисля, че мога да му се доверя. Обеща ми да скрие писмото и да го изпрати, като се прибере у дома.

Мен ще ме качат на поредния влак, поредния товарен вагон, който да ме откара на ново място. Никога обаче няма да го видя. Затова реших да се сбогувам с теб и да ти разкажа някои неща като за последно.“

Писмото описваше онова, което се бе случило след ареста в Източен Берлин преди три години и половина. Николай Туркин разказваше за побоищата в подземията на Лефортово, за това как не е виждал смисъл да премълчи каквото и да било. Описваше вонящата, оцапана с екскременти килия, вечно мокрите стени, кучешкия студ, прожекторите в лицето му, изкрещяните въпроси, ударите, насинените очи и изпочупените зъби.

Разказваше и за полковник Анатолий Гришин за сатанинското му задоволство от триумфа за изледавателствата му над трима мъже, чиито имена той за първи път чуваше: Круглов, Блинов и Соломин за онова, което полковникът бе направил, за да принуди сибирския воин да говори.

„Когато всичко свърши, вече се молех да умра, както толкова пъти съм правил оттогава насам Много хора се самоубиха в лагера, но аз все се надявах, че ако издържа един ден може би ще дочакам свободата. Не че ще ме познаеш, ако ме видиш. Нито пък Людмила и синът ми Юрий. Косата ми опада съвсем, зъбите също. Онова, което е останало от тялото ми, гние в рани и изгаря от треската.“

Той пишеше за дългото пътуване от Москва до лагера в товарния вагон, пълен с крадци и убийци, които пребивали до безсъзнание и плюели в лицето му, за да го заразят с туберкулоза. Описваше и самия лагер, където получавал най-ниската дажба и най-тежката работа от всички. На шестия месец счупил ключицата си от носене на дънери, но никой не си направил труда да го лекува. Напротив, като разбрали за нараняването му, надзирателите го накарали занапред да носи дънерите на счупеното рамо.

Накрая завършваше:

„Не съжалявам за онова, което направих. Този режим трябваше да си отиде.

Дано сега народът ми да може да се радва на свободата. Жена ми е там някъде сред тях, надявам се да е щастлива. И синът ми Юрий. Той дължи живота си на теб. Благодаря ти за това. Сбогом, приятелю. Николай Илич.“