Юлиан

След известно време Констанций продължил на юг към Мелитена, Локатена и Самарат. Пресякъл реката Ефрат и се запътил към Едеса, голям град в Месопотамия, на шестдесет мили западно от развалините на Амида, която била вече в ръцете на персийците. Войската на Констанций растяла ден след ден, но той не предприел нищо с нея. Най-сетне, с настъпването на есента, стигнал до Амида. Там, пред разрушения град, той заплакал пред войските — не много уместно държане по време на война. Именно тогава финансовият управител Урсул направил толкова повтаряната впоследствие забележка: „Вижте как храбро ни бранят тези войници, чиито заплати ни разоряват.“ По късно заради тази язвителна забележка му взеха главата. Човек влиза в положението на финансовите управители, но пък трябва да се уважават войниците, особено онези, които се биха при Амида срещу превъзхождащи ги сили.

От Амида Констанций изпълзял около тридесет мили в югоизточна посока и обсадил Безабде, един персийски град на реката Тигър. Безабде удържал на всички нападения поради ожесточената съпротива на персийците и некадърността на Констанций. Настъпил дъждовният сезон. Участници в похода по-късно ми разправяха, че гръмотевиците и светкавиците били ужасни. Нашите войски били разколебани от тях, тъй като сметнали, че небесата са разгневени; и може би наистина те са показвали небесния гняв срещу Констанций. Освен това много пъти се явявала дъга, което означава, че богинята Ирис е била изпратена от небесата, за да извърши някоя важна промяна в човешките дела. Констанций се отказал от обсадата и се оттеглил да зимува в Антиохия.

Междувременно аз уреждах собствените си дела във Виенна. Повиках различни мъдреци и прорицатели, включително и йерофанта на Гърция. Допитвах се до оракули и свещени книги, направих жертвоприношения на боговете (разбира се, тайно, защото повечето жители на Виенна са галилеяни). Всички предсказания сочеха едно: че аз ще победя и Констанций ще падне. Но все пак не пренебрегнах приготовленията за поход. Всяко предсказание се поддава на тълкувание и ако излезе, че значението му е било различно от това, което сме му придали, не са виновни боговете, а самите ние, защото сме изтълкували погрешно знамението. Цицерон е писал много на тази тема. Аз вярвам на сънища и съм съгласен с Аристотел, че боговете изпращат важни послания на хората в съня им, макар че за да имат сънищата истински смисъл, трябва очите под затворените клепачи да не са обърнати нито наляво, нито надясно, а право напред, нещо, което често е трудно да се постигне.

Един ден към края на октомври Орибазий ми изпрати бележка по време на едно заседание на консисторията. Трябвало незабавно да ида при жена си. Била на смъртен одър.

Елена лежеше на леглото си с притворени очи. Беше съвсем измършавяла и само коремът й бе подут под завивките. Орибазий стоеше до нея, докато владиците от Виенна и Лутеция пееха псалми и се молеха. Хванах ръката на Елена — беше вече хладна, след малко стана студена. Зловещо чудо е мигът, когато душата напуща тялото, като ни показва колко незначителна е плътта, която напълно ни поробва, докато сме живи, тъй като ние сме — или изглежда, че сме — плът.

— Юлиане — каза тя с обикновен глас.

Почувствувах, че нямам какво да й кажа, само шепнех съчувствено. Страдах с нея, въпреки че едва я познавах. Макар и от царска кръв, бяхме само две животни, впрегнати от същия господар да теглим златна кола. Сега едното от тях беше паднало между оковите.

— Казват, че ще умра. — Преди да мога да изрека обичайните утешителни думи, тя продължи: — Не се противя. Не се боя. Единствено запомни, че покривът на новото крило е временен. Нямаше време да приготвят подходящите керемиди. Знаеш какви керемиди трябват. Наричат ги, струва ми се, патрициански. Впрочем управителят знае какви да купи. Временните трябва да бъдат сменени преди пролетните дъждове. Наредила съм да пресметнат разноските. Ще бъде скъпо, но тези разходи ще посрещнем от личните ми средства в Рим. Ако вали много, може да се развали новата мозайка, а по това време на годината обикновено вали много в Рим.

Елена издъхна с тези думи, мислейки за любимата си вила на Виа Номентана.

Владиците ме изгледаха яростно, като че ли по някакъв начин бях развалил играта им. След това наново се заеха с молитвите си, този път още по-шумно. Излязох навън. В преддверието заварих придворните дами на Елена.

— Издъхна — казах аз. Не чувствувах нищо. Те започнаха да ридаят. — Подредете тялото — казах аз строго — и престанете да плачете. — Те влязоха в спалнята. Орибазий сложи ръка на рамото ми. Огледах се и видях всичките вещи, които Елена бе притежавала, които бе носила, докосвала. — Не зная — казах аз най-сетне, истински озадачен — какво наистина изпитвам.

— Би трябвало да чувствуваш облекчение. Тя доста изстрада и сега вече всичко е свършено.

Кимнах.

— Ние сме играчки в ръцете на едно божествено дете. То ни вдига, сваля и най-после ни счупва.