Юлиан

Описах тази среща с Орибазий, защото по-късно той стана най-добрият ми приятел. Повече не го видях в Мацелум, а и да съм го виждал, не си го спомням. Известно време след това той ми каза за първата ни среща: „Никога не бях виждал по-уплашен човек от тебе.“ Когато му обясних, че по онова време, доколкото си спомням, бях изпълнен със спокойно самообладание, Орибазий се изсмя.

— Бях абсолютно сигурен, че си пред полудяване. Дори поставих диагноза — погрешна, — епилепсия.

— А как ти се видя Гал?

— Виж, той изглеждаше спокоен. Направи ми силно впечатление.

— А всъщност той полудя.

— Не твърдя, че съм непогрешим.

Хората никога не правят това впечатление, което мислят, че правят. Но Орибазий бе съвършено прав в едно — аз наистина ужасно се страхувах.

Срещата ми с Констанций беше в последния ден на посещението му. Цяла сутрин владиката Георгий ни учи какво да отговаряме. Той бе не по-малко разтревожен от самите нас: касаеше се и за неговата кариера.

Гал беше приет пръв. Спомням си, че докато той бе при императора — около половин час, — аз се молех на всички божества, за които можех да се сетя; още тогава бях еклектик.

Най-после началникът на протокола, облечен в пищно наметало, дойде да ме вземе. Приличаше ми на палач. Владиката Георгий измърмори някаква благословия. Началникът на протокола ми даде наставления как да поздравя императора и как да засвидетелствувам почитта си. Повтарях всички тези предписания, докато се носех напред — да, точно такова усещане имах: че не стъпвам, а се нося във въздуха, и изведнъж се озовах пред Констанций.

Императорът седеше на обикновен стол в нишата на залата. Евсебий стоеше до него и държеше няколко свитъка. На ниска табуретка в краката на Констанций седеше Гал и изглеждаше крайно самодоволен.

Избъбрих приветствието, като изговарях думите, без да мисля. Констанций ме изгледа продължително с любопитен и проницателен поглед. След това до края на аудиенцията не ме погледна повече. Той бе от онези хора, които не могат да гледат човека в очите. Но тази негова черта не бива да се взема като белег на слабост или гузна съвест. Аз самият в това отношение приличам на Констанций. Трудно ми е да срещам чужди погледи. Сигурно това е присъщо на всички владетели. Защо? Защото знаят какво ще видят в тях: себелюбие, алчност, страх. Не е приятно да знаеш, че просто като съществуваш, пораждаш животински страх у хората. Констанций често бе жесток в действията си, но страданията на другите не му бяха приятни. Той не бе нито Калигула, нито Гал.

Императорът ми заговори бързо и безучастно:

— Чухме обнадеждаващи доклади за образованието на високоблагородния ни братовчед Юлиан. Епископ Георгий ни съобщи за желанието ти да станеш духовник. — Той замълча за малко, не толкова да чуе какво имам да кажа аз, колкото да придаде по-голяма тежест на следващите си думи. Аз останах безмълвен. Констанций продължи:

— Трябва да ти известим, че желанието ти да се отдадеш на служба на Бога, ни е угодно. Не е обичайно нещо хора с царска кръв да се оттеглят от мирския живот, но пък и небето не призовава всекиго. — Внезапно видях съвсем ясно какъв затвор ми се отреждаше. Констанций хитро плетеше мрежата си. Един духовник не можеше да бъде заплаха за него и затова аз трябваше да стана духовник.

— Епископ Георгий ни съобщава, че си размишлявал сериозно върху разногласията, които за съжаление съществуват сред светата църква. И той ме уверява, че изучавайки богословските въпроси, си познал истината и вярваш, както всички християни би трябвало да вярват, че синът е от подобно естество на бащата, но не от същото естество. Разбира се, бидейки член на семейството ни, ти няма да живееш като обикновен духовник — ще ти бъдат възложени отговорности. Поради това ти ще продължиш образованието си в Константинопол. Вече си четец в църквата. В Константинопол можеш да се надяваш да бъдеш ръкоположен. Това ще ни бъде приятно, както и угодно на Бога, който те е призовал да му служиш. И така, ние поздравяваме нашия братовчед и го намираме достоен наследник на Клавдий Готик, основателя на династията ни.

Това беше всичко. Констанций си подаде ръката, за да я целуна. Не казах нито дума извън това, което дворцовият церемониал изискваше. На излизане от залата видях Гал да се усмихва на Евсебий.