Юлиан

— Е, какво, не се готвя да съборя държавата — рекох аз мрачно. — Единственият ми заговор е да спася живота си.

Въпреки всичко Ецеболий хареса Орибазий.

— Всъщност ние нарушаваме разпоредбите на Евсебий. Той определи точния брой на свитата ти и не предвиди лекар.

— Но Орибазий не е какъв да е лекар.

— Напълно съм съгласен, излекува ме от треската ми и прогони „жестокия слуга на болката“…

— Освен това има преимуществото, че е по-богат от мене. Помага ми да си плащам сметките.

— Вярно е. Тъжна истина.

Ецеболий е здравомислещ човек и уважава парите; поради това успях да задържа Орибазий при себе си.

Минаха доста дни, преди да можем да се срещнем с Максим. Той се бе уединил и се бе отдал на общуване с боговете. Но жена му ежедневно ни осведомяваше за него.

Най-после на осмия ден, около един час след изгрев-слънце, един роб дойде да ни съобщи, че ще бъде чест за Максим да ни приеме този следобед. Успях да убедя Ецеболий да ме остави да го посетя сам. След дълъг спор той се съгласи, но при условие, че след това напиша тъжен отчет за целия ни разговор.

Максим живееше в скромна къща в подножието на планината Пион, недалеч от театъра, който е издълбан в самия склон. Стражите ми останаха пред вратата. Един прислужник ме въведе в някаква вътрешна стая, където ме посрещна слаба, неспокойна жена.

— Аз съм Плацидия, съпругата на Максим. — Тя пусна наметалото ми, чийто край бе целунала. — Така съжалявахме, че мъжът ми не можеше да те приеме по-рано, но той бе в подземния свят, при богинята Кибела. — Тя даде знак на един роб, пое от ръцете му запаления факел и ми го подаде. — Мъжът ми е още долу в мрака. Иска да го посетиш там.

Взех факела и последвах Плацидия в една стая, където вместо четвърта стена имаше завеса. Тя я дръпна и аз видях широк отвор в склона на скалата.

— Трябва да идеш при него сам, благородни Юлиане.

Влязох в отвора. Стори ми се, че изминаха часове (всъщност трябва да са били минути): препъвайки се, вървях към далечната светлина в дъното на коридора. Най-сетне стигнах до добре осветена, изсечена в скалата стаичка, пълна с дим. Уверено пристъпих напред, но се блъснах в твърда стена и силно си ударих крака. Помислих, че съм полудял. Пред мене се намираше стая, в която не можех да вляза. След това чух дълбокия мелодичен глас на Максим:

— Виждаш ли, животът на този свят е въображаем и само боговете са истински.

Обърнах се наляво и видях стаята, която ми се беше сторило, че виждам пред себе си. Димът се бе разсеял. Стаята изглеждаше празна. И все пак по гласа ми се стори, че говорещият е наблизо.

— Опита се да влезеш в огледалото, подобно на невежите, които се опитват да влязат в царството на блажените, за да бъдат върнати от собствените си отражения. Без да се отдадеш всецяло, не можеш да проникнеш в лабиринта, в чийто край съществува единното начало.

Десният крак ме болеше, беше ми студено. Бях дълбоко поразен и същевременно раздразнен.

— Аз съм Юлиан — рекох аз, — от рода на Константин.

— Аз съм Максим, от рода на боговете.

Той внезапно се появи до самия мен, сякаш бе изскочил от скалата. Максим е висок, добре сложен, с брада, която пада на гърдите му подобно на сив водопад и светещи като на котка очи. Беше облечен в зелена роба със странни знаци по нея. Той ме хвана за ръката.

— Влез — обърна се той към мене, — тук има чудеса.

Стаята всъщност беше естествена пещера, от тавана й се спускаха сталактити и в средата се тъмнееше тихо естествено езерце. До него се издигаше бронзова статуя на Кибела. Богинята беше представена седнала със свещения барабан в ръка. Две столчета бяха единствените други предмети в пещерата. Максим ме покани да седна.

— Много пътешествия ще направиш — започна той. — Сърцето ми се сви: той говореше като гадателите на агората. — И аз ще те придружавам докрая.

— Не мога да се надявам да намеря по-добър учител — казах аз учтиво, малко изненадан от самоуверения му тон.

— Нека това не те плаши, Юлиане… — Очевидно той знаеше точно какво си мисля. — Не аз настоявам да те уча. Тъкмо обратното. Наложено ми е. Както и на тебе. Заставени сме от нещо, което не е в наша власт. Това, което трябва да извършим заедно, няма да бъде леко. Голяма опасност грози и двама ни. Особено мене. Изтръпвам при мисълта, че ще бъда твой учител.

— Но аз се надявах…

— Аз съм твоят учител — завърши той. — Какво най искаш да научиш?

— Истината.

— Истината за какво?

— Откъде идваме, накъде отиваме и какъв е смисълът на пътешествието.

— Ти си християнин.

Той каза това внимателно; не беше нито въпрос, нито констатация. Ако друг присъствуваше на тази сцена, някоя вратичка в съзнанието ми щеше да се затвори. Но понеже бяхме само двамата, замълчах. Спомних си за владиката Георгий, който непрестанно ми обясняваше разликата между „подобен“ и „еднакъв“, чувах дякона да пее песните на Арий. Чувах се как чета урока си в параклиса в Мацелум. И внезапно видях пред себе си Светото писание, подвързано с кожа, което владиката Георгий ми беше подарил: „Не бива да хулиш боговете.“

— Не бива — рече Максим сериозно. — Защото това води към вечен мрак.

Сепнах се.