Юлиан

Няма да пиша за походите си в Галия, тъй като вече ги описах в едно съчинение, което ласкателите поставят наравно с Цезаровите „Записки за галската война“. Но трябва да призная, вложих по-голямо старание в описанието на сраженията ми в Галия, отколкото във воденето на самите сражения. Въпреки това ще отбележа някои неща, които не можех да разкрия навремето.

Зимата на 355–356 година беше мъчителна за мен. Нямах никаква власт. Преторианският префект ме пренебрегваше. Нямах никакви задължения, освен от време на време да посетя някой град в провинцията. И въпреки това всеки път, когато излизах, галите се стичаха на тълпи. Дори и през най-студените дни хората идваха от далечни места да ме видят и приветствуват. Това ме трогваше, макар да разбирах, че твърде често те ми изразяваха почит, защото ме вземаха за Юлий Цезар. Между селяните се носеше легенда, че някога Юлий Цезар се заклел, ако Галия бъде нападната, да стане от гроба си и да прогони враговете й; затова мнозина смятаха, че сега великият пълководец е дошъл да спаси страната, и го виждаха в моето лице.

Тези посещения станаха причина да спечелим няколко неочаквани победи. В един град присъствието на цезаря вдъхна смелост на хората и те сами прогониха германците от околността. В един друг град, отбраняван от старци, защитниците отблъснаха германското нападение, като бойният им вик бе: „Юлиан цезар!“

Първото ми „сражение“ беше в Аквитания. Минавахме в колона по двама през гъста гора, когато ни нападна малка група германци. За миг се сепнах да не би моите италийци да се уплашат и разбягат. Но те не се пръснаха. Толкова стига, когато си нападнат от засада. Ако войниците не се разпилеят в първия момент на изненада, един съобразителен военачалник може за няколко минути да ги събере.

За щастие ние се намирахме към края на гората. Заповядах на войниците отпред да отвлекат вниманието на германците, докато ариергардът достигне до открито поле. За няколко минути излязохме от гората, без да дадем жертви. След това, когато започнахме да взимаме връх, германците бързо побягнаха — най-напред един, после още един, след това по няколко едновременно.

Неочаквано чух собствения си глас: „След тях! Пресечете им пътя!“ Войниците подгониха германците, които хукнаха към гората. Тогава извиках: „По един денариус за всяка германска глава!“ Този кръвожаден вик бе подет от офицерите ми. Именно това им трябваше да ги насърчи. Войниците ми, алчни за наградата, се нахвърлиха върху германците, като крещяха от възбуда. Привечер ми донесоха стотина германски глави.

Описах тази схватка не защото има някакво военно значение, а защото тогава за пръв път участвувах в сражение. За разлика от почти всичките ми предшественици, пък и от всички достойни патриции, на мен ми липсваше какъвто и да било военен опит. Никога не бях виждал човек, убит в битка. Винаги предпочитах мира пред войната, учението пред действието, живота пред смъртта. И въпреки това си дерях гърлото до прегракване край онази гора в Галия и пред мен се издигаше камара от кървави глави. Дали изпитвах отвращение или срам? Нито едното, нито другото. Бях опиянен, подобно на онези, които се опияняват, служейки на Афродита. И сега предпочитам философията пред войната, но само нея и нищо друго. Как станах такъв, е загадка. Причината е сигурно божествена; явно жаркото слънце, прародител на всички смъртни и защитник на царете, желаеше да бъде така.

Докато яздехме обратно към Виенна през тази бледа зимна вечер, аз тръпнех от възбуда, която бе почти радостно вълнение: знаех, че ще остана жив. Дотогава не бях уверен в себе си. Как можех да зная дали не съм страхливец, или, още по-лошо, дали няма да се объркам в суматохата и да бъда неспособен да вземам бързи решения, без които не може да се спечели нито едно сражение. И макар че, когато се чуха първите викове и започна да се лее кръв, аз изпаднах в крайна възбуда, все пак съвсем ясно виждах какво трябваше да се направи и можах да ръководя битката.

Във Виенна не обърнаха особено внимание на схватката. Отдадоха обаче голямо значение на обстоятелството, че за новата година Констанций ме назначи консул заедно със себе си. Той ставаше консул за осми път, а аз за първи. Бях поласкан, но не се зарадвах особено много. Още не ми е ясно защо така държат на тази стара титла. Консулът няма никаква власт (освен ако е император) и въпреки това някои честолюбиви хора са готови да пожертвуват цяло състояние, за да станат консули. Разбира се, техните имена остават завинаги в историята, тъй като летоброенето се води по имената на консулите. Но мен не ме интересуват звания, които са загубили значението си. На церемонията, с която се обяви новата ми титла, Флоренций се държа доста почтително към мен и това все пак беше нещо. Когато се срещнахме след това, той ми каза:

— Подготвяме един поход късно през пролетта. Ако желаеш, можеш да участвуваш.

— Като началник на войската ли?

— Цезарят управлява цяла Галия.

— Цезарят добре съзнава високото си положение. Но аз ли ще водя войските? Аз ли ще подготвям походите?