Книга на душите

Но признавам, Господи, че в пристъп на мерзко безумие взех напосоки една книга от библиотеката, преди тя да бъде запечатана и изгорена. И до ден днешен не зная защо го направих. Умолявам Те от цялото си сърце да ми простиш това прегрешение. Това е книгата, която лежи пред мен. Тя и това писмо са доказателство и свидетелство за случилото се. Господи, ако желаеш да унищожа книгата и писмото, с радост ще го сторя. Ако желаеш да ги запазя, с радост ще се подчиня. Дай ми само знак, Господи мой и Спасителю, и ще изпълня Твоята воля. Ще бъда Твой покорен и най-смирен слуга до края на дните си.

Феликс

Третата и последна чуплива и пожълтяла страница бе изписана с друг почерк. Думите сякаш бяха надраскани набързо. Върху листа имаше само два реда:

      9 февруари 2027

      

Finis Dierum

Изабел заплака - отначало тихо, после все по-силно и по-силно, докато не избухна в ридания, зачервена и задъхана. Уил я погледна с мъка, но мислеше за сина си. Филип щеше да е седемнадесетгодишен през 2027 г., млад и пълен с надежди и обещания. Самият той бе на косъм да се разплаче, но вместо това стана и постави ръце върху тресящите се рамене на младата жена.

-      Не знаем дали е истина - рече.

-      Ами ако е?

-      Май не ни остава друго, освен да изчакаме и да видим сами.

Тя се изправи, сякаш го канеше да я прегърне. Останаха в обятията си дълго време, докато той не ѝ каза направо, че е време да тръгва.

-      Трябва ли?

-      Ако стигна до Лондон довечера, ще успея да хвана сутрешния полет.

-      Моля те, остани и тази нощ.

-      Трябва да се прибирам - просто рече той. - Липсват ми моите хора.

Тя издуха носа си и кимна.

-      Ще се върна - обеща той. - Сигурен съм, че след като приключи с писмата, Спенс ще ги върне на рода Кантуел. Те са ваши. Може би някой ден ще можеш да ги използваш и да напишеш най-великата книга в историята.

-      За разлика от посредствената дисертация, която ще защитя ли? - Погледна го в очите. - Ще оставиш ли стихотворението?

-      Сделката си е сделка. Започвай с оправянето на покрива.

-      Никога няма да забравя тези няколко дни, Уил.

-      Аз също.

-      Жена ти е късметлийка.

Той поклати виновно глава.

-      Аз съм много по-голям късметлия от нея.

Изабел се обади за такси. Уил се качи в стаята си да си събере багажа. След като приключи, написа две съобщения.

До Спенс:

Мисията изпълнена. Открити и четирите.

Нося ги утре. Готви се за изненада.

И до Нанси:

Великолепна си. Закова пророка. Страхотно. Идвам си утре. Не мога да повярвам колко ми липсваш. Вече няма да те оставям.

Вечерта Кантуел Хол отново бе притихнал, този път с двама обитатели - спящ старец и внучката му, която се мяташе и въртеше в леглото си. Преди да си легне, Изабел бе отишла в стаята за гости и бе седнала на леглото. То все още пазеше миризмата на Уил. Вдъхна я и отново се разплака, докато не се чу да си казва: „Стига си се държала като глупачка.“ Подчини се на собствената си заръка, избърса очи и изгаси лампата.

Декорсо наблюдаваше от храстите. Светлината в стаята за гости угасна, след това лампата в стаята на Изабел светна. Декорсо погледна часовника си. Приклекна и затрака с коравите си пръсти по светещата клавиатура, после изпрати имейла до криптирания смартфон на Фрейзър.

Приключих в Роксал. Получих данни за хотела и полета на Пайпър от оперативния център. Използвал е кредитната си карта! Все още няма представа, че сме по петите му. Смятам да го пресрещна, преди да стигне до „Хийтроу“. Чакам инструкции за Кантуел.

Фрейзър прочете съобщението и уморено разтърка темето си. В пустинята бе предобед, но под земята подобни неща бяха абстракция. Не беше ставал от бюрото си два дни и нямаше намерение да прекарва трети на същото място. Операцията вървеше към края си, но трябваше да се вземат последни решения, а шефът му ясно бе дал да се разбере, че предвид непривлекателните опции решенията трябва да са на Фрейзър, не негови.