Книгата на живота

— Боя се, че да. Първо им предложих Веран, но те отказаха — каза Болдуин. На лицето на Веран се изписа леко оскърбление.

— От Паството може и да са дребнави, но не са пълни глупаци — промърмори Изабо. — Никой не би могъл да задържи Веран за заложница повече от двайсет и четири часа.

— Вещиците искаха някого, който може да принуди Матю да излезе от скривалището си. Не приеха Веран за достатъчно силен стимул — обясни Болдуин.

— Последния път, когато бях задържана против волята си, ти беше тъмничарят ми, Болдуин — сладко рече Изабо. — Ще имам ли отново честта?

— Не и този път — каза той. — Нокс и Ярвинен искаха да бъдеш във Венеция, където Паството да може да те държи под око, но аз отказах.

— Защо Венеция? — Знаех, че Болдуин е дошъл оттам, но не можех да проумея защо Паството би предпочело това място пред всяко друго.

— Венеция е централата на Паството от петнайсети век, когато бяхме принудени да се махнем от Константинопол — бързо обясни Матю. — Там нищо не става без знанието на Паството. Пък и градът е дом на десетки създания, които имат дългогодишни отношения със съвета, включително челядта на Доменико.

— Противна сбирщина на неблагодарници и подлизурковци — промърмори Изабо и деликатно потръпна. — Много се радвам, че не отивам там. Дори без клана на Доменико, Венеция е непоносима по това време от годината. Толкова много туристи. И комарите са невъзможни.

Мисълта какво може да стори вампирска кръв на популация комари беше дълбоко смущаваща.

— Твоето удобство не беше основната грижа на Паството, Изабо — разочарова я Болдуин и я изгледа строго.

— Е, и къде отивам? — попита тя.

— След като изрази подобаващата неохота предвид дългогодишното си приятелство със семейството, Жербер великодушно се съгласи да те приеме в дома си. Паството не можеше да му откаже — отвърна Болдуин. — Това няма да е проблем, нали?

Изабо сви рамене по изразителния галски начин.

— Не и за мен.

— На Жербер не може да му се има доверие — обърна се към брат си Матю почти толкова гневно, колкото го беше направил Маркъс. — Господи, Болдуин. Та той е стоял и е гледал, докато Нокс е правил магията си на Емили!

— Надявам се, че Жербер е успял да задържи касапина си — замислено рече Изабо, сякаш синът й изобщо не се беше обаждал. — Март ще трябва да дойде с мен, разбира се. Погрижи се за това, Болдуин.

— Никъде няма да ходиш — заяви Матю. — Ще се предам.

Отворих уста да протестирам, но Изабо ме изпревари.

— Не, синко. Двамата с Жербер сме го правили и преди, както знаеш. Ще се върна за нула време. Най-късно след няколко месеца.

— Защо е нужно всичко това? — попита Маркъс. — След като Паството инспектира Сет-Тур и не намери нищо компрометиращо, би трябвало да ни оставят на мира.

— Паството трябва да има заложник, за да покаже, че е по-силно от Дьо Клермон — обясни Фийби, с което показа забележителна схватливост.

— Но, grand-mere... — съкрушено започна Маркъс, — би трябвало да съм аз, а не ти. Вината е моя.

— Може и да съм ти баба, но не съм толкова стара и крехка, колкото си мислиш — хладно каза Изабо. — Кръвта ми, дори да е по-нисша, не бяга от дълга.

— Трябва да има друг начин — намесих се аз.

— Не, Даяна — отвърна Изабо. — Всички в това семейство имаме своите роли. Болдуин ще ни тормози. Маркъс ще се грижи за братството. Матю ще се грижи за теб, а ти — за внуците ми. Колкото до мен, чувствам се развълнувана от перспективата отново да ме държат като заложница за откуп.

Хищната усмивка на свекърва ми ме накара да й повярвам.

След като помогнахме на Болдуин и Маркъс да стигнат до някакво крехко примирие, двамата с Матю се върнахме в покоите си в другия край на замъка. Матю включи уредбата веднага щом прекрачихме прага и заплетените трели на Бах изпълниха помещението. Музиката пречеше на другите вампири в дома да подслушват разговорите ни и затова Матю винаги пускаше нещо като фон.

— Добре е, че знаем за ръкописа повече, отколкото Нокс — тихо казах аз. — Щом взема книгата от Бодлианската библиотека, Паството ще бъде принудено да престане с ултиматумите си от Венеция и ще се заеме директно с нас. Така ще накараме Нокс да си плати за смъртта на Емили.

Матю ме изгледа мълчаливо за момент, после си сипа вино и го изпи на един дъх. Предложи ми вода, но аз поклатих глава. Точно в този час жадувах единствено за чай. Матю обаче настояваше да избягвам кофеина по време на бременността, а билковите напитки бяха слаб заместител.

— Какво знаеш за вампирските родословни дървета на Паството? — попитах и седнах на канапето.

— Почти нищо — отвърна Матю и си наля втора чаша вино. Намръщих се. Нямаше начин вампир да се напие с вино от бутилка — единственият начин да усети въздействието на алкохола бе да поеме кръвта на пиян източник, — но за Матю не беше обичайно да пие така.

— Паството пази ли генеалогии на вещици и демони? — продължих с въпросите с надеждата да го разсея.

— Не знам. Работите на вещиците и демоните никога не са ме интересували. — Той пресече стаята и спря, обърнат към камината.