Когато боговете се смеят

Но до вечерта в замътената от жегата и ежедневните служебни грижи глава на Сурин взе да просветва идея. Ще бъде справедливо да отбележим, че идеята не се промъкна самостоятелно в главата му, а бе подхвърлена от справката за работата на поделенията на криминалната милиция за миналата година. В тази справка покрай другото се споменаваше заплетеното и прогърмяло из цяла Москва дело за убийствата, при които престъпникът бе поставял до труповете някакви играчки. В справката се споменаваха и имената на особено отличилите се оперативни работници — подполковник А. П. Каменская, капитан М. А. Доценко, старши лейтенант С. К. Зарубин. Сурин веднага отхвърли Каменская — подполковник е, че и от „Петровка“, хайде да си нямаме работа с такива. Избирайки между еднакво непознатите за него М. А. Доценко и С. К. Зарубин, Василий Никанорович, без да мисли дълго, отдаде предпочитанията си на Зарубин. Първо, той е най-младият (както личеше по чина му) и значи като всички млади хора се нуждае от пари, още не е успял да си напълни гушата с подкупи и рекет, второ, няма да е нафукан (щом работи в районно окръжие, а не на „Петровка“) и трето — достатъчно му сече пипето, щом е съумял да се прояви в такова сложно дело. Мнението на Василий Никанорович за моралния облик на служителите от криминалната милиция беше твърде ниско, впрочем това мнение се отнасяше за всички служители от системата на Министерството на вътрешните работи без изключение и се опираше на богатия му, включително собствен опит. А главното предимство на все още неведомия С. К. Зарубин беше, че той работеше не къде да е, а в същия Централен район на Москва, на чиято територия живееше и Рубцов. Тоест съществуваше пряката и абсолютно оправдана възможност самият Рубцов да се обърне към Зарубин, без да обнародва връзката си със Сурин.

Не беше особено трудно да намери служебния телефон на Зарубин, много по-сложно му се струваше да обясни съображенията си на Рубцов.

— Според теб добре ли ще бъде още едно старателно ченге да знае за нашите отношения? Обади се на Зарубин, определете си среща, обясни му нещата. Няма начин той да не ти обърне внимание — за какво му е да има на територията си проблеми с откачен тип, който се натрапва на някакво момиче — каза той вечерта на Рубцов по телефона. — Хайде да се видим утре, да ти върна писмата и ти да отидеш при него сам.

Въпреки очакванията му Рубцов възприе това предложение доста спокойно, макар Сурин да знаеше, че това спокойствие обикновено се оказва измамно. Но все пак Рубцов се съгласи и на Сурин камък му падна от сърцето. Не беше нужно толкова да се тревожи вчера, ето, всичко се оправи.

Телефонното обаждане на непознатия човек, представил се като Рубцов, свари Сергей Зарубин неподготвен. Току-що бе приключил денонощното си дежурство и мъчително обмисляше дали да се прибере и наспи, или да свърши нещо полезно. Дежурството се оказа рядко спокойно, явно убийствената жега тази година, за разлика от миналогодишната, тормозеше не само законопослушните граждани, но и престъпниците, които, изтормозени през деня в борбата с потта и зноя, през нощта предпочитаха поне малко да си починат. Сергей бе успял доста добре да поспи (на три пъти по четирийсет минути) върху събраните в една редица столове и към момента, когато трябваше да предаде дежурството, се чувстваше изпълнен със сили. След денонощно дежурство обаче на оперативния работник се полага почивка, с други думи — честно отработено свободно време в делничен ден, и Зарубин смяташе, че би трябвало да се възползва от това. От друга страна, имаше толкова работа за вършене… Именно по средата на този сложен и тежък процес на претегляне на „за“ и „против“ дойде телефонното обаждане с молбата за среща.

— Заповядайте в управлението, ще ви изчакам — предложи Сергей.