Ковачница на мрак

Оссерк влезе в двора. Надяваше се да види баща си на стъпалата — той щеше да е уведомен за връщането на сина му, — но там стояха само слуги. Изпитал беше за кратко изкушението да спре при портата Десятъка и да заповяда да вдигнат знамето на легиона. Но се побоя, че Домашните мечове ще откажат. Представи си напрегнатите им лица и как сержантът заявява, че само командирът на легиона може да направи такова нещо. Авторитетът на Оссерк бе достатъчно крехък — тънка черупка, крепяща се само на уважението към Урусандер. Тъй че набързо бе отхвърлил идеята. Но сега съжали, че не беше настоял. Второто знаме със сигурност щеше да изкара баща му да го посрещне.

Като че ли винаги избираше погрешното нещо и всеки път, когато смелостта се самоизтъкнеше, той се отвръщаше от нея. А да мине покрай ветерани със строг поглед и мълчалива решимост сега му се стори неуверена, ако не и жалка проява. Самообладанието, когато не беше нищо повече от поза, оголваше настръхнала кожа над множество провали и цялата увереност можеше да потъне, без да остави следа: да криеш слабост зад напереност означаваше да не скриеш нищо. Държеше се все едно, че всички очи бяха вперени в него и го оценяваха с критичност, надвиснала на ръба на подигравката. Оссерк си представи думите, което щяха да се измърморят зад гърба му, приглушените смехове, щом лицата се извърнеха. Нищо не беше заслужил в младия си живот и се вкопчваше отчаяно в позата, която си беше избрал.

Дръпна юздите при стълбището, погледна намръщено притеклите се коняри и слезе. Видя кастелан Харадегар — мъж само с година-две по-голям от него самия — застанал до вратите, бързо изкачи стъпалата и го погледна в очите.

— Къде е баща ми?

— В кабинета си, милорд.

Оссерк все още не беше ял днес, но знаеше, че баща му забранява всякаква храна и пиене близо до скъпоценните му свитъци. Поколеба се. Ако се нахранеше веднага, важността на думите му щеше да загуби цялата си сила, но главоболието вече се усилваше — не се справяше добре гладен. Може би няколко хапки набързо първо…

— Той ви очаква, милорд — каза Харадегар.

— Да. Уведоми в кухнята, че ще се нахраня след като се срещна с баща ми.

— Разбира се, милорд.

Оссерк влезе. Долният етаж беше пълен с работници — зидари, дърводелци и чираци, — а въздухът беше пълен с прах, каменната настилка под краката му засипана с талаш и натрошен гипс, единственото останало от старите фризове, които някога красяха всяка стена. Налагаше му се да заобикаля мъже и жени, сечивата им и грамадите мрамор и греди от рядко дърво и тези препятствия помрачиха настроението му. Когато стигна до кабинета, почука силно на вратата и влезе, без да дочака покана.

Баща му стоеше до масата с картите, но гледката губеше войнствените си претенции в подробностите, тъй като беше застанал над редица таблички от печена глина, а облеклото, което носеше, бе зацапано с мастило и засъхнали капки восък. Беше небръснат и дългата му коса, прошарена със сиво, висеше на мазни кичури.

Оссерк закрачи напред, спря срещу баща си и го погледна над широката маса.

— Имаш нужда от баня — каза Урусандер, без да го погледне.

— Нося вест от Хун Раал и командир Калат Хустаин.

Урусандер вдигна очи.

— Калат Хустаин? Беше във Външния предел? Защо те взе Хун Раал там?

— Гостувахме, татко. В компанията на Кагамандра Тюлас и Илгаст Ренд, както и на Шаренас Анкаду.

Урусандер го гледаше съсредоточено.

— Тогава къде е Раал? Мисля, че трябва да поговоря с него.

— Пътува спешно за Карканас, татко. Има ужасна новина и тя го прати до Цитаделата за аудиенция с Майка Тъма. Същата новина прати мен тук, при тебе.

Строгото изражение на Урусандер сякаш го състари.

— Казвай.

— Нова заплаха, татко. Нашествие… от Витр.

— Нищо не идва от Витр.

— Досега — отвърна Оссерк. — Татко, това беше от такава важност, че Шаренас и Кагамандра прекосиха Блещукаща съдба до самия бряг на Витр, за да видят лично. Хун Раал отнесе вестта до Цитаделата. Куралд Галайн е под заплаха. Отново.

Урусандер наведе очи мълчаливо.

Оссерк се приближи към масата.

— Майка Тъма няма избор. Легионът ще й потрябва отново. Севег, Рисп и Серап са тръгнали да известят легионите и разформированите части. Татко, знамето трябва да се вдигне…

Урусандер оглеждаше глинените таблички, но при тези думи поклати глава и заяви:

— Нямам интерес да правя това.

— Тогава аз ще застана на мястото ти…

— Аз… ти не си готов.

— В твоите очи никога няма да съм готов!

Вместо да отвърне на това обвинение, вместо да облекчи най-дълбокия страх на Оссерк, Урусандер се отдръпна от масата и тръгна към прозореца зад нея.

Оссерк погледна с гняв гърба на баща си. Искаше му се да помете с ръка табличките от масата, да ги запрати на пода и да се натрошат на прах. За един много кратък миг му се дощя да забие нож в гърба на баща си, между плешките и право в сърцето. Но не направи нищо такова. Само стоеше разтреперан заради всичко, което казваше мълчанието на баща му. „Да, сине. Никога няма да бъдеш готов.“

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита той, отвратен от слабостта в собствения си глас.