Ковачница на мрак

Урусандер хвана ръце зад гърба си, но не извърна очи от онова, в което се беше загледал през зацапаните стъкла на прозореца.

— Кажи ми една своя мисъл, която да не е прибързана, Оссерк. Само една. — Погледна го през рамо за миг и в очите му имаше тъга. — И аз ще се вкопча в нея все едно, че е Мачтата на андиите.

Недоумяващ, Оссерк поклати глава.

— Искаш да лишиш единствения си син от уважението на всички? На войниците си? Защо? Защо ми причиняваш това?

— А ако те направя командир на легиона, ще имаш ли цялото уважение, което толкова ти трябва?

— Да!

Урусандер отново се беше обърнал към прозореца. Вдигна ръка и избърса някакво петно на крехкото стъкло.

— И в титлата и бремето на отговорността ще намериш всичко, за което копнееш? Ще намериш това „уважение“, за което толкова много си слушал от стари ветерани и пияни глупци? От поети и онова, което мислиш, че виждаш на дървени платна, нахвърляно с четка в изкусно подобие — от историци и други курви на славата?

Оссерк се уплаши за ума на баща си. Помъчи се да върне Урусандер в този свят, където трябваше да се обсъдят съдбоносни неща.

— Татко, чуй ме. Майка Тъма ще те призове.

— Предполагам. — Но когато отново се обърна към Оссерк, погледът му беше скръбен. — А в теб, където имаше слабост, ще има сила. А където имаше сила, вече ще е несломима увереност. Съмненията ще бъдат удавени, смирението — заклано и затиснато с лице надолу в калта, ще ти отдават чест отвсякъде и ще се вкопчват във всяка твоя дума — и ще трябва да го правят, защото ще държиш живота им в ръцете си, Оссерк. Не просто на войниците си, а на цял Куралд Галайн. Всяко дете, всяко дете — осъзнаваш ли всичко това?

— Мислиш, че ме е страх? Не, татко.

— Знам, но бих искал да те е страх.

— Би искал да замръзвам като заек под сянката на ястреб?

— Бих искал да те е страх, Оссерк. Бих искал да те видя уплашен — тук, пред мен, в този момент. Бих искал да осъзнаеш този страх и все пак да поемеш огромното му бреме на раменете си, и да стоиш здраво. Решително. Бих искал да видя, че командването те смирява.

— Тогава нека да те попитам, татко. Как изобщо би могъл да видиш всичко това, ако не ми го даваш?

— Все още не разбираш, нали?

— Защото предлагаш само за да си го вземеш обратно!

— Само командирите ли познават страха? А сакатият вдовец, който повече не може да издържа семейството си? Или вдовицата с твърде многото деца, които трябва да изхрани? А самотният скитник, прекарващ нощта без подслон, докато вълците дебнат наоколо? А сломеният духом, който трябва да стане и да посрещне всяка сутрин, когато всякаква любов е мъртва и всякаква надежда е изгубена? Кажи ми, кой не живее без страх?

— Татко, нищо не ми даваш с тези думи. Пред какви страхове съм се изправял, след като си ме държал заключен тук, вместо да яздя с теб и войниците ти?

Урусандер въздъхна.

— Ще познаеш войнишкия страх, като ти дойде времето, Оссерк. Никога не съм се съмнявал в куража ти с меча в ръка и усета ти за самосъхранение в битка.

Дори една похвала от баща му можеше да жили, изречена така. Ала преди да е успял да намери отговор, баща му продължи:

— Оссерк, защо изобщо си въобрази, че бих ти дал легиона?

Въпросът го удари като юмрук в гърдите. Оссерк усети, че коленете му се подкосиха, и едва не се олюля.

— Но… Хун Раал каза…

Урусандер повдигна вежди.

— Хун Раал? Той е като куцо псе, което непрекъснато се вре в краката ми. Той е Исгин — разбира се, нищо не прави, освен да души в петите ми за някоя троха, която може да намери. Исгин копнеят да се върнат в двора, а той е най-близкият от рода им до това и несъмнено си въобразява, че е почти на ръка разстояние. Заминал е да отнесе вестта на Майка Тъма? Търси пряка аудиенция с нея? — Урусандер поклати глава. — Пияница с надуто пиянско самомнение — Бездната знае, пияниците се мислят за умни и мерят силата на своя ум по гениалността на обясненията си. Разбира се, първите глупаци, които заблуждават, са самите те. Никаква аудиенция няма да има с Майка Тъма. Не и за капитан Хун Раал.

— Но аз съм твоят син! Кой друг би трябвало да наследи легиона?

— Да наследи? Нима единствената армия в готовност на Куралд Галайн трябва да бъде наследена? Като крепост или някоя скъпа дрънкулка? Рудник ли е тя? Ковачница? Добър кон? Трон? Нищо ли не си разбрал? Човек не може да наследи легиона — човек трябва да заслужи правото и привилегията да го командва.

— Тогава защо не ме подготвиш за това? Не бих могъл да заслужа нищо в тази цитадела, докато останалите сте вън да се биете! Обрекъл си ме, проклет да си!

Урусандер изслуша тирадата на сина си, после въздъхна:

— Защото, сине, за теб исках нещо друго.