Ковачница на мрак

— Вече е ден на кръв, ефрейтор. Наистина не мисля, че ще спечелиш много смях с подобни коментари.

— Не мислех за смях, сър.

Крил го пренебрегна.

Продължиха в галоп.

След изгорелите колиби и мъртъвците, и войниците, на които се беше натъкнал, всичко беше тръгнало накриво за Кадаспала. Мулето му стъпи в една ровина и си счупи крака. Той се катурна от гърба му, падна непохватно върху кутията с бои, а след това получи здрав ритник от ревящото и мятащо се муле в левия крак, поради което едва можеше да върви.

Помисли дали да не се върне при войниците, но те сигурно вече бяха продължили по пътя си и бяха далече. Притеснението му се усили, щом осъзна, че е изгубил представа кой ден е — че може би е закъснял да придружи процесията от дома Инис. Щом баща му и сестра му пристигнеха в новото имение на Андарист, щеше да има два дни подготовка преди церемонията. Макар и окуцял и натоварен с вещите си, се надяваше да стигне при тях преди церемонията. Беше най-доброто, на което можеше да се надява.

Прерязването на гърлото на мулето се беше оказало мръсно и жестоко. Беше го оставило плувнал в кръв и отвратен.

Имаше чувството, че е прихванал проклятие от бивака на Отреклите се и че кръвта вече го следва навсякъде, диря от вина, прогизнала от смърт. Мъртвото лице на детето се върна в ума му, вече не призрачно, вече не рисувано във въздуха от пръстите на едната ръка, а плътно и изпълнено с обвинение. Онова дете го бе направило съпричастен в отнемането на живот, тайст и звяр, дивото в питомното и питомното в грохналото, и всичко беше опетнено, всичко беше съсипано.

Куцаше в следобеда, ремъците жулеха раменете му, насекомите го хапеха — но поради всичко, което носеше, не можеше да ги изтупа или разпъди, принуден беше да търпи яростта им.

Изкуството проваляше реалността. Всеки път се проваляше в същината на опита. Една творба можеше да постигне само най-смътните намеци за онова, което бе истинско и непосредствено: сетивните неудобства, пристъпите на неуравновесеност, миризмата на усилието и смута на разстроения ум. Мачкаше грубо непосредствените истини и опипваше слепешком през всички лъжи, които човек си казваше във всеки отминаващ миг, всеки отрязък от вечността.

Вече разбираше, че не съществува никакво начало на каквото и да е, и никакъв край също така. Че миговете чезнат напред в безкраен низ, а после пропадат назад в усилваща се мъгла. Че цветовете избледняват в мига, в който наблюдаващите очи губят усет. Или стават ярки и плътни, щом умът бъде поразен от безсмислието на нещата. Вече виждаше, в края на ожулените си и нахапани ръце, една длан, която извайваше творение, и другата, която го заличаваше. И чрез тази двойствена мярка съществуваше той и онова, което беше сега, а щом тези длани застинеха, неподвижни във вечността, всичко, в което се бе заявил и изявил, щеше да изчезне.

В невъзвратимото му отсъствие те можеха да обикалят из коридорите между рисунките му. Можеха да обикалят като неща от плът и топлина, кръв и кост, мисъл и немисъл, докато от двете страни се редят прозорци и плоски светове, и смалени животи, което в целостта си бе всичко постигнато от Кадаспала, и с остър нокът можеха да чоплят в тези фалшиви светове и зад тях да не намират нищо освен хоросан и камък.

„Винаги съм бил лъжец. Не мога да избегна това, което съм — и това е първата лъжа, тази, която изрекох на себе си преди много време. Други я приеха, благодарение на дарбата ми, и с това приемане ми позволиха да живея лъжата. Мило от тяхна страна, и такова облекчение — че ги изиграх, — и ако презрението ми дебне сега сенките им, където и да тръгна след тях, е, не е изненада.

Дайте ми лъжата и ще я приема.

А след това ще ви я върна. В ярки неземни светове — онзи божествен език, изричан от богохулни езици — и ще копнея за обожанието в очите ви. С това се подхранвам все пак. Дайте ми каквото ми трябва, за да поддържам лъжите живи. Да поддържам себе си жив.“

Пазеше искрените си мисли в себе си и за себе си. Така не рискуваше нищо, защото ако художниците бяха първо и преди всичко лъжци, веднага след това бяха страхливци.

Един ден щеше да нарисува красотата. Щеше да улови същината й и щом я уловеше, в апогея на своя талант, можеше да легне на гръб, да затвори очи и да се зарее в смъртта. Щеше да е свършил и приключил със света. Светът нямаше да има какво повече да му даде.

Но засега щеше да рисува в кръв.

Пътеката го изведе до оплетени тръни и стари пънове, а отвъд тях беше издигнатият крайречен път.

„Оставям дивото зад себе си, с всичките му заплахи за груба истина и безсмислена смърт. Влизам в цивилизацията, с огладените й камъни и безжизнено дърво, с изпечената й от слънцето глина и оживените й улици, изпълнени с крадливи мигове, които дръзко наричаме хора.“ Ако имаше свободна ръка, пръстите му щяха да се събудят, за да нарисуват сцената в целия й безсмислен блясък и така да направят нещата отново, все по старите и лъжовни начини.