Ковачница на мрак

„Ако цветовете са богове, тогава друг бог чака в смъртта на всички цветове. В черни линии и откоси удавена светлина. Моята ръка и моето око са създатели на цели светове, творци на нови богове. Вижте художника като сътворител, вижте световете, които разгръща, изписва, очертава и заличава, свят след свят.“

Бавно се изкатери на пътя, изохка, обърна се наляво — на юг — и тръгна.

Към една венчавка, където красотата се поднасяше в дар срещу единственото обещание да бъде опетнена, да бъде принизена от досадните потребности и скуката на ден след ден, нощ след нощ, от блудкавата и безцветна рутина, която спаружва плътта, убива блясъка в очите, прави погледа по-мътен и колеблив… не, никога нямаше да нарисува красотата. Вече беше твърде късно.

Но гледката терзаеше ума му. Цветчетата по пътеката, сълзи от цвят, вече повехнали и стъпкани, ярките очи на двамата, вече обвързани в едно, и сладострастната завист на зрителите. Красотата на Енесдия беше преходна, денят й на съвършенство почти си бе отишъл, беше почти в миналото. Шепи смачкани цветчета, хвърлени в реката, понесени от теченията и изчезнали. Клонки, надвиснали над водата, натежали сякаш от скръб. Цветовете воднисти и приглушени, сякаш видени през студени сълзи. Небе празно от живот. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“

Ако можеше — ако смееше, — щеше да я открадне. Да я заключи в кула като някой полудял влюбен в окаяна поема, обсебен от извратена представа за собственост. Само неговите ръце знаеха истината за нея и брат или не, щеше да й покаже всяка една от тези истини, в наслади, които никога не си беше представяла — о, той знаеше колко престъпни са тези мисли, но мислите живееха добре във владенията на запретеното — беше го виждал в очите на всяка жертва, която рисуваше. Можеше да отиграе непокорството си пред табутата тук, в ума си, докато крачеше по пътя, и да си представи докосването на пръстите си, докато рисуваха кожа и плът, докато рисуваха стон и екстаз, сластен гърч и въздишка. Пред таланта му всичко щеше да се предаде. Всичко.

Имало беше ездачи на пътя. Виждаше следи от копита, водещи и в двете посоки. Но въздухът бе някак мъртъв, празен, изцеден от напрежение. Тук-там, в бледи резки под следите на ездачите, виждаше двойната диря, оставена от впряг.

Значи наистина беше зад процесията, но въпреки цялото движение, което издаваха следите от копита, Кадаспала вървеше сам и не се виждаше никой друг.

„Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Нарисувана с ярост. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Изтрита от гняв. Имаше силата и за двете, тук, в ръцете си. Такива мисли живееха добре в това запретено владение.

„Вижте, художникът е бог.“

Пребит, ожулен и нахапан, куцаше по пътя под бремето на бои и четки.

Миризмата на дим се понесе във вятъра, миризма на умиращи цветове.

Щом Домашните мечове се скриха от погледа му, Нарад пришпори коня си. Пот се стичаше под ризата му, но се чувстваше смразен. Беше видял подозрението в коравия поглед на онази жена. Ефрейтор Бурса го беше пратил на пътя, докато отрядът напредваше по успоредна пътека в гората. Трябваше да знаят колко има напред и Нарад имаше добра новина за тях. Пълна дузина Домашни мечове и офицер яздеха обратно към дома Инис.

Нервите му бяха съсипани. Това не беше каквото искаше. Чул беше, че и други отряди са се раздвижили и че в Куралд Галайн вършее смърт. Беше надскочило Отреклите се, онези окаяни бедняци в мръсните им колиби. Нещата излизаха извън контрол. Легионът на Урусандер беше спасил владението. Бяха герои. Но с тях се бяха отнесли зле. Негодуваха.

Помисли за Харал, онзи стар ветеран. Помисли за празнотата в очите на онзи кучи син, докато разбиваше лицето му… а другите гледаха, като онзи тъпанар, Грип, сякаш юмруците бяха подходящият аргумент, сякаш жестокостта бе съвсем на място пред мъже и жени, и деца. А онзи благороден изтърсак, с Грип над рамото му като сърдита врана — откъде накъде онова момче да е по-добро от всеки друг? Какво го правеше по-ценно от Нарад или от някой от онези мъртви Отрекли се?

Светът беше пълен с лъжи. „И някои хора непрекъснато ни повтарят, че имаме нужда от тях, всичко в името на мира. Но мирът, който получихме, беше отрова. Поддържа се само за да храни малцината — онези, които командват, онези, които забогатяват на наш гръб, от нашата пот. И те ни пробутват добродетелта на покорството, да държим главите си наведени и да не взимаме каквото искаме — каквото те имат, а ние нямаме. Казват, че се били трудили за това, но не са. Ние се трудехме, дори когато не правехме нищо — с това, че стояхме в сенките, в задните улички, в малките мръсни стаички, с това, че ринехме лайната, които тръскаха върху нас, докато те подминаваха с извърнати отвратено носове.

Нищо не е както трябва. Тъй че може би нещата трябва да се преобърнат. Може би всичките тези лъжи просто трябва да се разкъсат. И може би жестокостта е това, което прави всички ни равни.“

Все още сънуваше как убива Харал. И Грип, и онова момче.

„Всяко лице е грозно. Дори съвършените.“