Ковачница на мрак

Аратан едва надви желанието си да се задържи назад и да изгуби баща си от поглед. Странността на този град подканяше със съблазънта да го проучи, а дъждът обещаваше загадката на всичко, останало невидимо и може би непознаваемо. Имаше чувството, че всеки момент ще среже въже и ще се зарее сам в мъглите.

Драконъс спря пред някаква кула и слезе. Хвана юздите и поведе Каларас през зейналия вход.

Аратан също слезе от Хелар, с намерението да последва баща си в кулата, но се поколеба, усетил нечие присъствие наблизо. Ушите на кобилата потръпнаха, щом Хелар долови звук отдясно — шляпане на тежки стъпки в калта. Малко след това се появи огромна фигура: жена, но много по-внушителна на ръст дори от Гризин Фарл. Ръцете й изглеждаха несъразмерно дълги, а пръстите им — грамадни и очукани. Дългата й коса висеше на дебели плитки, зацапани с кал, все едно беше падала. Носеше опърпани кожи, черни като катран и също така зацапани с кал. Когато се приближи, примижа сякаш към Аратан и той видя широко плоско лице с широка уста с пълни устни и очи, скрити в подпухнала кожа.

Не видя никакви оръжия по нея. Нито носеше някаква броня. Тя се приближи, пресегна се и пъхна дебелите си пръсти под каишката на шлема му, а след това го придърпа към себе си. Той се изпъна, докато го повдигаше от земята, за да погледне лицето му. После, преди да е започнал да се задушава, го смъкна долу и го пусна. Без нищо да каже, мина покрай него и влезе в кулата.

Аратан още усещаше коравите кокалчета на пръстите й под челюстта си. Мускулите на врата и гърба му пулсираха от болка. Развърза шлема с трепереща ръка и го смъкна от главата си, а после дръпна и кожената шапка. Дъждът запердаши по темето му като лед. Обърна се и погледна към града, а Хелар го подбутна с муцуна.

Той хвана юздите и поведе двата коня през входа.

Вътре имаше само една стая, поне петнайсет разтега на ширина. Каларас стоеше до отсрещната стена и баща му тъкмо беше изсипал пред него торба зоб. С влизането на странната жена Драконъс се беше обърнал и изправил.

Тя смъкваше кожените си дрипи насред стаята и ги пускаше на каменния под около краката си. Под тях беше гола.

— От всичките ти издънки, Властелине — заговори тя с тънък глас, — у този не усетих никаква лудост. — Погледна го почти свенливо и добави: — Вярвам, че всичките други си ги убил. Голям камък да им строши черепите, а после си им откъснал главите, разчленил си телата и си ги хвърлил в пламъците на най-горещата пещ. Та да остане само пепел.

— Килмандарос — каза Драконъс. — Далече си от дома.

— Никой не гостува — изсумтя тя. — От дълго време. — Погледът й се извърна към Аратан, докато той водеше конете покрай нея. — Пробуден ли е?

— Не — отвърна Драконъс. — И да.

— Значи не го запази за мен.

— Килмандарос, срещнахме мъжа ти по пътя.

— И сина ми също, предполагам. С онзи ужасен негов приятел, който направи каквото го помоли.

На това Драконъс не отвърна нищо, а се обърна към сина си.

— Аратан, запали малък огън, като свършиш с конете. Има топливо до стената вляво от теб.

Смутен, докато се мъчеше да задържи очите си настрана от женската голота, Аратан остави шлема си и почна да разседлава Хелар и Бесра.

— Срещнахме и сестра ти, в дух, ако не в плът — каза Драконъс.

Килмандарос изсъска.

— Оставям я да дебелее от суеверия. Един ден форулканите ще зажадуват за земята на Бягащите псета, отново ще започнем войната и този път може би ще я приключим.

— Искаш да превърнеш богомолците си в оръжия?

— За какво друго стават, Властелине? А и форулканите не ме почитат. Превърнали са вездесъщия закон в свой бог и в същото време непрекъснато го покваряват сами. В някой момент — каза тя, като се доближи и застана зад Аратан, — ще сметнат за явно правото над всичко, което имат Бягащите псета, и ще превърнат този закон във фанатизъм, който да оправдае геноцид.

— Глупаво — заяви Драконъс. — Казаха ми, че между Бягащите псета вече има джагъти, заемащи тронове на божественост и тирания. Не претърпяха ли форулканите достатъчно унижение срещу тайстите, че да отправят дръзки претенции срещу Бягащите псета и джагътите?

— Зависи какво шепна в ушите им — каза тя.

Усетил дъха на думите й по тила си, Аратан бързо отиде при другия кон и започна да го разседлава.

Тя отново се доближи.

— Тиранията вирее — каза Драконъс от другия край на залата. — След като според всяка честна мярка би трябвало да линее.

— Оскъдицата ражда война, Властелине, това искаш да кажеш. Гладът тласна децата ми срещу тайстите…

— Глад за желязо. Нуждата беше изфабрикувана, оправданието измислено. Но това е стар спор между нас. Простил съм ти, но само защото се провали.

— А аз претеглям великодушието ти, Властелине, и виждам, че не тежи на везните. Но както казваш, това вече е зад нас.

Когато ръката й обгърна лявото бедро на Аратан и се плъзна към слабините му, Драконъс рече:

— Спри, Килмандарос.

Ръката се отдръпна и Килмандарос отстъпи назад.

— Нощта е млада — каза тя с въздишка. — Знам желанията му и бих искала да ги задоволя. Това е между мен и него и не те засяга, Властелине.