Ковачница на мрак

Струваше му усилие да си спомни лицето на жена си. Когато си я представи, седнала загърната в кожи, с новороденото бебе до гърдата й, видя непозната. Двама непознати. Ръцете му не спираха да треперят. Бяха горещи, сякаш все още държаха огньовете, които бяха изригнали в онзи миг на ярост, толкова буен в жестоката жажда за мъст. Не съжаляваше за болката, която бе нанесъл на Олар Етил. Но когато помисли за това, първо видя себе си: фигура, очертана от извисилите се пламъци, писъците, изпълнили дима и пепелта, издигащи се във въздуха, станаха гласовете на дърветата, агонията на почерняващи листа и пращящи клони. Стоеше като бог, с лице огряно с отражението на неопровержимия си триумф. Свидетел на унищожението, дори когато това унищожение бе неговото собствено. Такъв човек не познаваше любов, нито към жена, нито към дете. Такъв човек не познаваше нищо освен насилие и с това бе станал чужд за всекиго.

В тъмното закръжиха насекоми. Ринт чу зад себе си как Виле промърмори нещо на Галак, а димът от лагерния огън се понесе покрай него като влечуги, изпълзели от някое друго селение и разбягали се в мрака на нощта. Погледна натам, където бе оставил увитото в плат тяло на Раскан. Ръцете бяха протегнати, посинели и подпухнали, а кожените ремъци, вързани около китките, се бяха врязали дълбоко. Зад тях бяха мокасините, паднали в тревата. Драконъс беше щедър с подаръците си, не ще и дума.

Урусандер щеше да намери начин. Щеше да съкруши безумието и да наложи мир над Куралд Галайн. Но щеше да се лее кръв и борбата щеше да е тежка. Само виновните да загинеха — и смъртта им можеше да се приеме за справедлива, с което всяко нещастно убийство щеше да е акт на екзекуция. Справедливостта бе в сърцевината на отмъщението в края на краищата.

Твърде дълго бяха безделничели знатните, самодоволни и самоуверени с привилегиите, идващи от упражняването на власт. Но нищо ценно не се даваше безвъзмездно. Привилегията беше бурен, израснал над пролятата кръв на поробените, и Ринт не виждаше нищо скъпо в тези горчиви цветя. Погледнеше ли напред, не можеше да помисли за нищо друго освен за дим и пожари — единствените отговори, които му бяха останали.

Тъкмо благородната кръв на Драконъс ги беше впрегнала всички в ярема и ги беше влачила през злочестина и страдания. Без титлата си той не беше с нищо по-различен от всеки от тях. И все пак те му се бяха прекланяли. Бяха коленичили почтително и с всеки такъв акт само бяха укрепвали чувството на превъзходство на лорда. Това бяха ритуалите на неравенството и всеки в тях знаеше своята роля.

Спомни си за глупостта на учителя Сагандер — ужасните уроци, които старецът беше натрапвал на Аратан в първите дни навън. Уверените в собствената си праведност можеха да спорят до последния си дъх, толкова сигурни бяха в позициите си, но щяха да погледнат с гняв на всяко обвинение в егоизъм. Но самодоволство изпълваше мълчанието след всяко тяхно изявление, сякаш снизходителността бе наградата за добродетелност.

Пограничните мечове бяха мъже и жени, отхвърлили самодоволната неизменност на Карканас, и бяха потърсили по-сурова истина в дивите земи на самия край на цивилизацията. Претендираха, че се придържат към по-стари закони от тези, които обвързваха всички форми на живот, но Ринт вече се чудеше дали самото това чувство не е изковано върху наковалня от лъжи. Невинността вехне пред вещите очи така, както бе повехнала някога зад тях. Първият крак, стъпил на девствена земя, осквернява. Първият допир омърсява. Първата прегръдка кърши костите на дивото.

Извън дома на Драконите Виле — или може би беше Галак — беше скърбял за избиването на зверовете и в същото време беше копнял да порази последното същество с копие или стрела, макар и само за да сложи край на самотата му. Това чувство бе изумително в своята глупост и трагизъм. Ако бъдеше изказано, можеше да го последва само идиотско мълчание. И все пак Ринт разбираше истината в него и усещаше силния й ек като проклятие, което терзаеше расата му през вековете.

Щеше да се бори за справедливост. И ако се наложеше, щеше да изобличи пред Пограничните мечове жалката заблуда на така наречената им неутралност. Животът беше борба срещу хиляди врагове, от храната, откъсната от природата, до безумството на цял народ да върши неправда в името на правдата. Ръцете му, вече знаеше, трепереха от кръвта, която бяха пролели, и от трескавата им жажда да пролеят още.

Имаше истина в това да застанеш като бог, впил очи в унищожението, което е причинила злата ти воля. Да бъдеш бог означаваше да познаеш пълната самота и все пак да намериш утеха в самотата. Когато застанеш сам, без нищо освен сила в ръцете си, жестокостта е изкусителна съблазън.

„А сега, скъпи Виле, копнея за копие в гърба, за стрела в гърлото.

Тъй че дай ми война. Извървях пътя от сложната истина до простата лъжа и не мога да се върна.

Не е престъпление да сложиш край на живот, който вижда какво е загубил.“