Ковачница на мрак

Слънцето беше червено петно на запад. Галак се обади, че вечерята е готова, и Ринт стана. Погледна сестра си, но тя не се отзова на поканата. Помисли за детето, което растеше в нея, и изпита само тъга. „Още един чужденец. Примигва и после проплаква към един нов свят. Невинен само докато поеме първия си дъх. Невинен само до раждането на нуждата и нейния отчаян глас. Звук, който всички ние чуваме и ще чуваме до края на живота си.

Кой бог не би побягнал от това?“

— Имаме компания — каза Виле, изправи се и извади меча си.

Пет звяра се приближаваха към тях от запад. Високи колкото коне, но по-тежки, като хищници. С черна козина, навели ниско глави, с железни нашийници с дълги остриета по тях. Около тях кръжаха рояци насекоми.

— Прибери оръжието — каза Ринт на Виле. — Това са джелеки.

— Знам какво са — сопна се Виле.

— И сме в мир с тях.

— Това, което сме, Ринт, е четирима Погранични мечове, сами в равнината.

Един от огромните вълци държеше трупче на антилопа в яките си челюсти. Антилопата изглеждаше малка като заек в устата на ловно куче. Ринт поклати глава.

— Прибери оръжието, Виле. Ако искаха да ни убият, щяха да връхлетят. Войната е свършила. Те бяха победени и като всяко пребито псе ще се подчинят на заповедта ни.

Но устата му бе пресъхнала, а конете се размърдаха неспокойно, щом соултейкъните се приближиха.

Той усети как нещо влезе в очите му и засмъдя, а после видя как петте фигури се замъглиха, сякаш се стопиха в сумрака, за да се появят отново след това като облечени в кожени дрипи диваци. Спряха се да махнат нашийниците си, а този, който носеше трупчето, го метна на рамото си. Облакът насекоми за малко се вдигна, след което отново се спусна над тях.

През войните беше имал няколко възможности да види джелеките в изправената им, преобразена форма. Дори когато бъдеше нападнато село, бягащите невъоръжени бързо се превъплъщаваха, за да улеснят бягството си, и Ринт помнеше как бе догонвал много от тях, приковаваше ги към земята с пиката си и чуваше болезнените им викове и щракането на челюстите им. Имаше много поводи за възхищение и уважение към вълците, с които воюваха и които избиваха. Поотделно бяха много по-страховити от един форулкан. Събрани в армии обаче бяха почти напълно негодни. Джелеките бяха най-опасни на малки глутници като тази, която сега се приближи на десетина крачки от бивака им.

Но сега, щом ги погледна, Ринт видя петима диваци, вмирисани от мръсотия и почти голи под кожените си дрипи. Онзи, който носеше антилопата, се доближи и я остави на земята. Показа мръсните си зъби в усмивка и заговори на гърлен тайст.

— Месо за огъня ви, Пограничен меч. — Очите му се изместиха към Виле. — Видяхме блясъка на меча ти и ни досмеша. Но къде ти е паметта? Войната ни свърши, нали? — Махна с ръка. — Прекосявате земя на джелеки и ние го позволяваме. Идваме при вас като домакини, с храна. Но ако предпочитате да се бием — какво пък, с радост ще приемем предизвикателството. Всъщност дори сме съгласни да застанем срещу вас на два крака, както ни виждате, за да са по-равни шансовете.

— Предложихте ни месо за нашия огън — каза Ринт. — Ще останете ли с нас на пира, джеларкан?

Мъжът се засмя.

— Точно така. Мир и заложници, като челюсти около гърлото. Няма да мръднем, докато не дойде време робът да се нахвърли на господаря, но това време не е сега. — Погледна през рамо към спътниците си и те се приближиха. Дивакът отново впи очи в Ринт и каза: — Аз съм Руск, кръвен брат на Саграл от клана Дерог.

— Аз съм Ринт, а с мен са Ферен, Виле и Галак.

Руск кимна към сестра му.

— Можем ли да я използваме тази нощ?

— Не.

— О, добре. — Руск сви рамене. — Всъщност не очаквах да я споделите. Не е по обичая на Тайст. Но като няма да е тя срещу месото, какъв дар ще ни предложите?

— Нещо в замяна, Руск, и някой друг път. Ако това е неприемливо, вземете си обратно дара и с него самата дума, защото дар тя не е.

Руск се засмя.

— Кажи на Пограничните мечове, тогаз, за моята щедрост.

— Ще кажа. Галак, заеми се с антилопата. Руск, Галак е опитен с ножа за дране. Поне ще имате прилична кожа.

— И полезни рога и кокали, да. И пълни кореми. Добре. Е, сядаме.

Другите джеларкани насядаха в груб полукръг срещу Пограничните мечове. Освен Руск бяха млади и като че ли не знаеха езика на тайстите. Водачът им клекна, без широката усмивка да напусне зацапаното му с пръст лице. След като Ферен му бе отказана, вече не й обръщаше внимание и Ринт се зарадва на това.

— Не сме съгласни с даването на заложници, Погранични мечове — заговори Руск, — но вече го направихме. Чудесни кутрета са всички. Ако им навредите, ще избием тайстите и ще изгорим Карканас до основи. Ще разпръснем кокалите ви и ще заровим черепите ви. Ще пикаем на теметата ви и ще се въргаляме в дворците ви.

— Заложниците няма да пострадат — увери го Ринт. — Докато оставате верни на думите си.