Ковачница на мрак

Огледа с присвити очи сенките между дърветата от двете страни на пътя. Видя струпана в крайпътните изкопи смет, а по-нататък, на трийсетина крачки навътре в леса вдясно, схлупена колиба, от която се вдигаше пушек, и като че ли някаква фигура, седнала изгърбена зад тлеещ огън — или не беше нищо повече от канара или дънер? Въздухът беше хладен, наситен с миризма на гнило, толкова тежка, че чак задавяше с всеки поет дъх. Нямаше почти никакъв звук освен лая на куче някъде в далечината и тропота на копита по калните камъни.

Никога, когато бе минавал оттук, на път от и за Карканас, Капло не бе обръщал внимание на гората. Като че ли имаше толкова нападали дънери, колкото и растящи дървета, но сега осъзна, че това е вярно само за онези непосредствено до пътя. Нещата ставаха по-диви по-навътре в леса, където сумракът беше саван, непроницаем за ничий взор, и за да минеш през него щеше да ти трябва факла или фенер. Беше изумително да си помислиш, че хора живеят в този лес, скрити и затворени в един вечно свиващ се свят.

— Те са свободни — каза напрегнато Реш.

Капло се сепна.

— Приятелю, за кого говориш?

— Свободни по начини, изгубени за нас. Виждаш ограниченията им, привидната им бедност. Виждаш ги като пропаднали, забравени, невежи.

— Реш, но аз изобщо не ги виждам.

— А те са свободни — настоя Реш. Ръцете му се бяха свили в юмруци и стискаха юздите. — Никакви десятъци, никакви данъци, които да плащат. Може би дори парите са им непознати и всичко, което може да се нарече богатство, е на едно пресягане на сръчни ръце пред погледа на обични очи. Капло, когато изчезне и последната гора, с нея ще свършат и последните свободни хора на света.

Капло помисли малко, после сви рамене.

— Няма да забележим загубата.

— Да, и ето защо: защото те са пазителите на нашата съвест.

— Нищо чудно, че изобщо не ги виждам.

— Да — отвърна Реш и тонът му заличи цялата ирония в думите на Капло.

Раздразнен и притеснен от тази гора, Капло се намръщи и каза:

— Нямаме никаква полза да превъзнасяме разорените.

— Не говоря за онези, които са избягали от нашия начин на живот — отвърна Реш. — Макар че някой би могъл да заяви, че с избор или случайно те тръгват срещу нас, докато ние затъваме все по-дълбоко в свят на самозаблуда. Все едно. Говоря за онези, които никога не са били опитомени. Те все още живеят в този лес — може би са останали само стотина. Едва ли са повече. А ние им отнемаме дома, дърво по дърво, сянка по сянка. Да знаеш твърде много означава да загубиш чудото на загадката. В отговора на всеки въпрос забравяме стойността на незнанието.

— Никаква стойност няма в незнанието. Стига, Реш, зарежи тези глупости. Стойността на незнанието? Каква стойност?

— Нямаш отговор и така можеш да заключиш, че отговор не съществува. И в твоята реакция, о, бледи окаянико, е урокът.

— Гатанки ли пак? Знаеш, че мразя гатанките. Хайде, кажи ми какво пропускам. Какво се печели от незнанието?

— Смирение, глупако.

Т’рисс зад тях заговори и гласът ѝ отекна със свръхестествена яснота.

— Унизили сте се в ритуал. Видях го на двора, много пъти. Но жестът е механичен — дори в новооткрития ви страх смисълът на това унижение е изгубен.

— Моля, обяснете се, азатанаи — каза Реш сърдито.

— Добре. Вие изсичате олтар от камък. Рисувате образа на вълни по стената и така създавате символ на онова, което искате да почитате. Давате му хиляда имена и си представяте хиляда лица. Или едно-единствено име, едно-единствено лице. След това коленичите или се кланяте, или лежите по корем на земята, унизявате се в раболепие и можете да наречете жеста смирен

пред вашия бог, и да видите в позата си праведно смирение.

— Всичко това е съвсем точно — каза Реш.

— Именно. И по този начин губите смисъла на ритуала, докато ритуалът сам по себе си се превърне в смисъла. Това не са жестове на раболепие. Нито израз, че волята ви отстъпва пред по-велика сила. Това не е отношението, което търси вашият бог, и все пак настоявате на него. Речният бог не е източникът на почитта ви — или по-скоро не би трябвало да е. Речният бог среща погледа ви и копнее за разбирането ви — не за самия него като по-велика сила, а за разбирането на смисъла на съществуването му.

— А кой е смисълът? — настоя Реш.

— Спомнете си жеста на унижение, магьоснико. Правите го в признание за своето смирение. Силите на един бог са неизмерими и вие предавате живота си в ръцете му. Но той не иска живота ви и не знае какво да прави с вашата копнееща безпомощна душа. В ритуалите и символите вие сте изгубили себе си. Ако богът можеше да ви накара да разберете, щеше да ви накара да разберете тази проста истина: единственото нещо, достойно за преклонение, е самото смирение.

Капло изсумтя и понечи да заговори, да затрупа с насмешка твърдението ѝ… но не беше нужен дори жестът на Реш, за да прехапе език. Вярно, нямаше никакво въображение, но дори той можеше да види предсказуемия шаблон на поведение в това объркване на ритуал и смисъл, на символ и истина.

— Тогава — каза дрезгаво Реш — какво иска от нас нашият бог?

— Мило дете — отвърна Т’рисс. — Иска да сте свободни.