Ковачница на мрак

Нямаше никакво време за учени и техните извъртащи игри. И никакво време за поети също така, поетите сякаш бяха обсебени от манията да прикриват сурови истини в изкусителна реч. Дарът на всички тях в цялост беше отвличане, опияняващ танц по ръба на пропаст.

Внезапно мярнало се смътно петно в сумрака. И пронизителен вой, предназначен да смрази плячката. Острието лъсна като змия под вихъра на звездите, като език на Витр. Разкъсващ ушите крясък и мятащо се по земята смъртно ранено тяло. Съсък и ръмжене, дращещи лапи зад нея. Замах…

Фарор Хенд се изправи рязко и вдигна ръка на Спинок да мълчи. Нов зловещ вой прокънтя в нощта далече на запад. Спинок извади меча си и бавно се изправи. Финара Стоун беше закъсняла — половината нощ бе изтекла.

— Не чувам друг глас — каза Фарор. — Нито на хегест, нито на трамил.

— Нито на кон — каза Спинок.

Вярно беше. Тя се поколеба, дъхът ѝ бавно излезе на съсък през ноздрите.

— Все пак — продължи Спинок — съм притеснен. Обичайно ли е Финара да остава сама на открито толкова късно?

Фарор поклати глава и взе решение.

— Стой тук, Спинок. Ще ида да я потърся.

— Отиваш при онези вълци, братовчедке?

Нямаше да го лъже.

— Само за да се уверя, че плячката им не е нашият капитан.

— Добре — отвърна той. — Защото вече ме е страх за нея.

— Разпали огъня по-силно — каза тя, взе седлото си и тръгна към коня.

— Фарор.

Тя се обърна. Очите му блестяха над първите пламъчета, близнали нагоре от жарта. Лицето му бе червено от светлината им.

— Пази се — каза той. — Не искам да те загубя.

Тя помисли какво да му каже, за да го успокои, да го изтласка от неща, скрити под думите му. Да изтласка и себе си.

— Спинок — каза му. — Имаш много братовчеди.

Той изгледаше изненадан.

Тя се обърна и тръгна отново към коня си, за да не го гледа повече. Тонът ѝ бе прозвучал пренебрежително. Не беше искала да е така, но грубостта му вече отекваше в мълчанието помежду им, жестоко като рана. Бързо оседла коня и измъкна копието си от калъфа. Смуши животното с пети, изведе го от заслона на високите назъбени канари и го подкара към тревите.

В нощта отекна нов, пронизителен вълчи вой. Срещу дребна плячка глутниците бяха от не повече от три-четири звяра. Но това сега прозвуча като от десетина гърла, може би дори повече. Твърде много дори за хегест. Но тя не чу други викове, а ревът на трамил можеше да събори и каменен зид.

„Тя е. Конят ѝ е мъртъв. Бие се сама.“

Под вихъра от звезди Фарор пришпори коня си в галоп.

Споменът за лицето на Спинок над оживелите пламъци витаеше в ума ѝ. Изруга тихо и се помъчи да го разсее. След като това не подейства, се постара да го преобрази в лика на годеника си. Малцина щяха да твърдят, че Кагамандра Тюлас е красив: лицето му беше прекалено слабо, дори мършаво — нещо, което бе придобил от войните — годините на лишения и глад, — а в очите му имаше нещо кухо, като празни раковини, обитавани от жестоки спомени, които се свиваха в боязън от светлината. Знаеше, че не я обича. Убедена беше, че не може повече да обича.

Роден в малък дом, той беше служил като офицер в легиона на Урусандер, на длъжност командир на кохорта. Ако нищо друго не се беше случило с Тюлас във войните, положението му нямаше да е особено ценно за дома Дурав. Мъж с низше потекло от Легиона не бе голяма придобивка за никоя невяста. Но ако беше възможна любов — ако този вгорчен, увреден човек можеше да спечели такова нещо и да съумее да се отзове подобаващо, — тогава малцина щяха да се противопоставят на брачния съюз. Само че в този момент славата бе намерила Тюлас и когато спаси живота на Силхас Руин, командирът на кохорта си бе спечелил благословията на самата Майка Тъма. Нов Висш дом щеше да е възнаграждението от този брак, издигането на разширената фамилия на Кагамандра.

Заради собственото си родословие Фарор трябваше да намери начин да заобича Кагамандра Тюлас.

И все пак, докато яздеше в нощта, не можеше да намери в ума си лицето му — оставаше замъглено, безформено. А в онези тъмни петна, където трябваше да са очите му, виждаше блещукаща светлина на огън.

Обсебванията бяха безвредни, стига да оставаха затворени вътре, пленени и оставени да крачат в клетката на съвестта. А ако изкушението беше ключ за тази клетка — е, тя го беше заровила дълбоко.

Тежкото копие ѝ пречеше и тя реши да го намести в прикрепеното към седлото гнездо. Не чуваше вълчия вой вече от доста време и по голата, окъпана в сребриста светлина околност пред нея нямаше нищо, което да издаде присъствието им. Но тя знаеше на какво разстояние може да се чуе такъв вой.

С усилие на волята прочисти ума си и наостри сетива към тревите. Поязди още малко, а после някакъв инстинкт я накара да забави коня. Копитата забиха в двоен ритъм, щом животното премина в тръс и я заподмята на седлото. Вече се вслушваше за звука, от който се боеше: приглушеното ръмжене на вълци, дърлещи се над убитата си плячка.