Ковачница на мрак

Финара затвори очи. Искаше ѝ се да отпусне лице на рамото на Фарор, да го притисне в гъстата черна коса, излязла изпод широкия ръб на шлема. Беше капнала. Събитията от тази нощ бяха изопнали нервите ѝ докрай. Не мислеше ясно.

— Има отговорности — промърмори тя.

— Капитане?

— Твърде млад е, мисля. Този Витр… като целувката на Хаоса. Трябва да… трябва да пазим срещу такива неща.

Коприните помежду им бяха хлъзгави, изплъзваха се с подскачането на коня. Движението отпращаше вълни болка през раненото ѝ бедро. Лявата ѝ ръка беше невероятно подута, чудовищна като на демон.

„Може би ще се наложи да ги отрежат. Инфекцията е най-големият риск. Изпаренията от сребристото море са вредни, така поне казват. Заразена ли съм вече?“

— Капитане?

— Какво?

— Хванете се по-здраво за мен — усещам, че ме изпускате. Няма да е добре, ако паднете.

Финара кимна на рамото на Фарор. Конят под тях тичаше с усилие, дъхът му излизаше накъсан и горещ. „Само тъпи същества могат да носят такъв товар. Защо е така?“

Тежестта на капитана зад гърба ѝ се местеше, Финара беше на косъм всеки момент да падне и Фарор Хенд хвана юздите с една ръка, а с другата стисна здраво китката на Финара.

Притиснато в нея тяло беше кораво и жилаво, почти като на мъж. Финара Стоун се беше сражавала в защита на мините Хуст като Домашен меч под командата на баща ѝ. Беше само с няколко години по-голяма от Фарор и все пак за по-младата жена беше ясно, че в този скромен отрязък, който ги дели, има цял живот опит. През годините, в които бяха патрулирали заедно в Блещукаща съдба, Фарор бе започнала да мисли за капитана си като за стара и професионално отдалечена, както подобаваше за ветерани. Физически дъщерята на Хуст Хенаралд беше източена и с мускули, усукани като въжета. Лицето ѝ беше на остри ъгли и същевременно със съвършени пропорции, а очите ѝ много рядко се задържаха в очите на друг. Вечно бързо бягаха настрани.

Спомни си как Финара се беше взряла в нея преди малко и усещането беше почти физическо, сякаш я беше притиснала в стена. Мигът я беше потресъл. Не беше подготвена за другото разкритие. „Някой е дошъл от морето.“ Спомни си отново за вълците, посечени и присвити в собствената си кръв, осеяната с вътрешности и съсирена кръв пътека, врязала се през стената от трева.

„Някой е дошъл от морето.“

Успя да различи напред смътното сияние от лагерния огън. Спинок трябваше да е използвал целия им запас от дърва, за да направи този маяк. Капитанът нямаше да е доволна.

Спинок беше чул приближаването им и беше излязъл напред, с извадено оръжие. Тя му махна към лагера и подкара зад него.

— Капитанът е ранена. Помогни да я свалим, Спинок. Внимателно с лявата ѝ ръка и рамото.

Усети го как пое Финара в ръцете си — тя беше почти в безсъзнание — и нежно я смъкна от конския гръб. След това слезе и тя усети как хладният въздух се плъзна по гърба ѝ, след като влажните коприни се отлепиха от кожата ѝ.

Спинок отнесе капитана до разпънатата походна постеля и попита:

— От коня ли е паднала?

Фарор видя невярващия поглед, който ѝ хвърли. За Финара се носеше слух, че се е качвала на кон по виещо се стълбище на кула.

— Нападнали са я.

— Не мислех, че вълците биха рискували такова нещо.

Без да му отвърне, Фарор отиде до багажа си и започна да рови в превръзките, ножовете за изстъргване и мазилата, съставящи лечителския ѝ комплект. Върна се при Спинок и коленичи до капитана.

— Първо ухапаното на крака ѝ. Помогни ми да махна превръзката.

Раната, която се оголи, беше жестока. Плътта вече се беше подула и зачервила.

— Спинок, нажежи ножа за изстъргване.

Слънцето вече се беше вдигнало високо, а капитанът все още не се беше свестила. Фарор Хенд бе разказала на Спинок всичко, което знаеше за снощните събития, и Спинок се беше смълчал. Бяха използвали повечето ѝ целебни мазила и нишката от сухо черво, за да обработят раната, след като изгориха каквото можаха от разкъсаната мъртва плът. Белегът щеше да е жесток, а все още не бяха сигурни дали са премахнали заразата. Финара Стоун продължаваше да гори в треска, когато наместиха костите и след това стегнаха в шина и превързаха раменната кост. Възможността да тръгнат да гонят странника оставаше далечна.

Най-сетне Спинок каза:

— Мислех, братовчедке. Май сме обречени да прекараме още една нощ тук, освен ако не вържем носилка между двата коня и да откараме капитана. Ако ще го правим, трябва да е веднага. Ще ни даде достатъчно време да стигнем до укреплението преди нощта.

— Капитанът иска да проследим странника.

Той се огледа.

— Трудно ми е да го повярвам, признавам. От морето Витр?

— Аз ѝ вярвам. Видях мъртвите вълци.

— Не може ли да са тези, които са нападнали Финара? Ако е изпаднала в треска от инфекцията, може да се е объркала, да се е въртяла по собствената си диря. Онези следи може да са нейните.

— Изглеждаше с бистър ум, когато я намерих.

— Значи трябва да чакаме?

Фарор Хенд въздъхна.