Ковачница на мрак

Старецът извърна глава след отдалечаващия се лорд. Тъмна буря забушува в ума му. Мъжът, чиято чест бе защитил, щеше да го унищожи. Екзекуцията щеше да е много по-добра съдба. Сега лордът беше убил репутацията и реномето му, всичко това — в името на древната забрана да се удря благородник. „Но Аратан не е благородник. Той е копеле.

Удрял съм го безброй пъти, както се полага на един опак, негоден ученик. Той не е благородник!

Ще се противопоставя на това. В Карканас. Ще се оплача пред закона!“

Но знаеше, че няма да го направи. Щяха да го държат в изолация месеци наред, навярно и повече, в манастирска килия в Ейбара Делак. И жарта на възмущението му щеше да угасне, а дори и да я подклаждаше, да я разпалваше всеки път, щом се опита да раздвижи крака, който вече не съществуваше, докато се върне най-сетне в Карканас, разказът за позора му щеше отдавна да го е изпреварил. Щяха да му се подиграят, да се надсмеят над справедливите му претенции и щеше да вижда ликуването в очите на съперниците си отвсякъде.

Драконъс наистина го бе унищожил.

„Но имам други пътища. Хиляда стъпки до мъстта, или десет хиляди, все едно. Ще я имам накрая. Аратан. Ти ще си първият, който ще плати за това, което ми причини. А после, когато изстинеш като глина, ще издебна баща ти. Ще се погрижа да бъде унизен и сломен. Ще видя одраната му кожа набучена над портите на самия Карканас!“

Бяха му отнели крака. Той на свой ред щеше да отнеме живота им.

„Ледът се е пропукал под мен. Пропаднал съм и изпитвам такъв студ… Но това е студът на омразата и вече не се боя.“

Раскан дойде при него с подути от безсъние очи и постави на земята почернялото от сажди котле.

— Закуската, учителю.

— Много си мил, сержант. Кажи ми, момчето ужасно ли е пострадало?

— Не е чак толкова зле, учителю. Ринт обясни, че ако не бил тежкият шлем, почти нямало да пострада.

— Хм. Не се бях сетил.

— Да не говорим повече за това, учителю. Трябва да хапнеш супа — не ми харесва, че си толкова пребледнял.

— Разбира се, сержант. Благодаря ти.

„Трябваше да замахна по-силно.“

Когато се събуди отново, я нямаше. Главата му пулсираше от болка зад челото и очите ужасно го заболяха, щом примига, за да прогони съня. Вслуша се в шума от движещите се хора из лагера, чу пръхтенето на Каларас, тежко като тътен по коравата земя, от което трепереха пръст и камъни. Долавяше миризмата на дим и печено. Макар утринното слънце да грееше топло, той трепереше под одеялата.

Събитията от предния ден и отминалата нощ бяха объркани в ума му. Помнеше кръв и струпани около него хора. Лица, които го гледаха отгоре безизразни като маски, равнодушни, но с готова да избликне жестокост. Щом си спомни кръвта по лицето си, усети как се върна срамът, който го дебнеше, откакто бяха тръгнали на път.

И все пак през тези чувства се просмукваше възбуда, а за Ферен нямаше маска, само тъмнина, изпълнена с топлина и след това — зной, ухаещо селение от бързи дихания и мека плът. Нищо такова не бе изпитвал досега. О, изливаше се в чаршафите си вече от няколко години и в достигането на това облекчение имаше наслада, но си беше въобразявал, че е просто случайност, докато не порасне достатъчно, за да е готов да направи дете… макар че представата за това беше смътна.

Вече не. Зачуди се дали коремът ѝ ще се издуе и от това движенията ѝ ще станат тромави, а настроенията променливи — приказките сред войниците, с които се бе упражнявал, намекваха за това. „Стават невъзможни, нали? Жена с дете има броня в очите и триумф в душата. Бездната да ни е на помощ.“

Чу стъпки и извърна глава към приближаващия се сержант Раскан.

— Аратан, съвзе ли се?

Той кимна.

— Реши се да те оставим да поспиш — днес ще яздим, макар и не толкова бързо, колкото сигурно би искал баща ти. Все едно, ако си в състояние, смятаме днес да стигнем до реката. Сега трябва да се нахраниш.

Аратан се надигна и погледна към Пограничните мечове, насядали при огъня си. Видя само Ринт и Ферен. Виле и Галак не се виждаха никакви. Огледа бързо лагера и откри, че и Сагандер го няма. Изведнъж го обзе страх.

— Сержант, учителят… умря ли?

„Гроб ли му копаят?“

— Не — отвърна Раскан. — Карат го до Ейбара Делак, където ще остане, докато се върнем. Тръгнаха рано тази сутрин.

Отново го обзе горчив срам. Изправи се, без да може да погледне Раскан, и придърпа одеялата около себе си. Гледката за миг се завъртя и отново се закрепи пред очите му. Болката в черепа му беше толкова жестока, че го накара да изохка.

Раскан посегна да го подкрепи, но Аратан се отдръпна.

— Добре съм, благодаря. Къде е нужникът?

— Ей там. Внимавай с ръба на дупката — изкопахме я набързо.

— Добре — отвърна Аратан и тръгна натам.

Баща му се грижеше за Каларас и все още не бе погледнал към него, но Аратан не го и очакваше. Синът му бе съсипал живота на един верен учител, служител от дълго време в дома му. Спомни си за възбудата на Сагандер, когато бе разбрал, че го вземат на това пътуване, и споменът го ужили жестоко. Нищо чудно, че Драконъс беше вбесен.