Ковачница на мрак

Изкуството е езикът на изтерзания, но светът е сляп за това, вечно сляп.

Урусандер, виждам те — взирам се в лицето ти сега — и в гаснещата светлина ти ме плашиш до дъното на душата ми.“

— Няма ли да вечеряш с мен за последно?

Сепнат, Кадаспала замръзна за миг, преди да се обърне в стола си към лорд Урусандер.

— За миг, милорд, когато проговорихте, ми се стори, че устата на портрета ви оформи думите. Крайно… притеснително.

— Предполагам, да. Ти сътвори вярно подобие.

Кадаспала кимна.

— Ще направиш ли лично копието в Залата?

— Не, милорд. Художниците на Цитаделата ще го направят. Те са избрани специално заради уменията им в имитирането. Когато приключат, тази картина ще бъде върната на вас тук… или където ще сте тогава.

На това Урусандер дълго не отговори. Приближи се бавно до стола на Кадаспала, загледан навъсено в портрета. После въздъхна.

— Където ще съм тогава. Изглеждам ли недоволен от сегашното си обиталище?

— Нищо такова не видях, милорд.

— Да. Не би могъл. И все пак би ли искал да съм… другаде?

Тих звън извести, че вечерята е поднесена, но никой от двамата не помръдна.

— Милорд, това е ваш портрет, от ръката на Кадаспала, който е отказал сто поръчки.

— Толкова много?

— Тези, на които е отказано, не обявяват провала си, милорд.

— Да, не биха го направили, предполагам. Тогава защо прие тази?

— Имах една мисъл.

— Несъмнено. И ще ми кажеш ли тази мисъл, Кадаспала?

— Ако някой може да предотврати гражданската война… — той кимна към портрета, — това е онзи мъж.

Дъхът изсъска от устата на Урусандер и думите прозвучаха грубо, изпълнени с безсилие:

— Всичко това е лудост! Ако благородниците толкова негодуват от Консорта, би трябвало да се опълчат на самата Майка Тъма!

— Не смеят, но това не притъпява негодуванието им, милорд — те режат и мушкат другаде, както подобава на дръзкия им кураж, или на липсата на такъв.

— Не показваш особено уважение, Кадаспала.

— Рисувал съм лицата на твърде много от тях, милорд, тъй че ви каня да разгледате онази мрачна галерия на корист, злоба и самомнителност. Най-добрите ми творби до една са самото доказателство за гения ми.

— Винаги ли рисуваш каквото виждаш, Кадаспала?

— Не винаги — призна той. — Понякога рисувам онова, което ме плаши. Всички тези лица — всички тези велики сред тайстите, вие включително — може да мислите, че те изразяват всекиго от вас. Уви, в същата степен те изразяват мен.

— Не бих оспорил това — отвърна Урусандер. — Така трябва да е с всички художници.

Кадаспала сви рамене.

— Художникът обикновено е зле прикрит в творбите си, издава се във всеки един недостатък в изпълнението. Самопризнанието е признак за некомпетентност. Но не това е моята слабост. Това, което аз разкривам от себе си в тези творби, се различава по-трудно. И преди да запитате, милорд, не, нямам интерес да го обяснявам подробно.

— Предполагам, че онези имитатори в Цитаделата няма да успеят да повторят каквото си уловил тук.

— Мисля, че сте прав, милорд.

— Толкова по-добре — изсумтя Урусандер. — Хайде, направи ми компания в тази последна вечер. Разбрах, че скоро ще присъстваш на сватба?

Кадаспала се надигна от стола си.

— Да, милорд. На сестра ми.

— Андарист е добър мъж, Кадаспала.

— Никой не би го отрекъл — отвърна той, доволен от лекотата, с която думите излязоха от устата му.

— Сестра ти е станала изключително красива жена, така поне чувам.

— Да, милорд…

Има хора, които се страхуват от самотата, но Крил не се смяташе за един от тях. Седеше на коня си сред голите хълмове, а топлият вятър галеше тревите като диханието на доволен бог. Сред близките камъни бяха подредени бели кости и върху тях бе поставен череп на самец еккала, убит преди много години. Стърчащите му рога възвестяваха триумфа на убийството.

В очите на Крил този триумф изглеждаше мъчително кух. Древната традиция на ловуване беше ценена високо като стандарт за добродетел, обагрен с цветовете на кураж, търпение и умение. Беше също тъй ръка върху туптящото сърце на земята, макар и тази ръка да беше лепкава от кръв. Предизвикателства и надпревара на умове между тайст и всичко живо — докато истината беше, че рядко се оказваше надпревара. Ловът за храна несъмнено бе нужен инстинкт, но от практичните нужди се бяха породили други, различни форми и подобни занимания бяха започнали да означават нещо повече от някога. Сега, след като необходимостта вече не съществуваше, на лова се гледаше като на ритуал на преход.

За Крил бе любопитно, че толкова много мъже и жени, и то вече на години, все още намират за нужно да повтарят тези ритуали на преход, сякаш емоционално застинали в прехода от дете към възрастен. Добре разбираше възбудата на гонитбата, сладкото напрежение на дебненето, но за него това не бяха причините за лова, докато за мнозина, които познаваше, се бяха превърнали точно в това.

„Дали ловуваме, за да се упражняваме за война? Кръвта, угасващите очи на убития… ужасната ни възхита от страданието? В що за зла сърцевина бъркаме в такива моменти? Защо вкусът не е непоносимо горчив?“