Ковачница на мрак

— Нито една жива, сър — отвърна Крил и хвърли поглед назад към децата джелеки.

Скара Бандарис изсумтя:

— По-добре на два крака, отколкото на четири, уверявам те.

— Сър?

— Двайсет и пет кутрета, Крил, които никоя каишка не може да удържи. Ще отгледаме вълци сред тия.

— Не съвсем вълци, както съм чувал…

— Добре, хрътки тогава. Тази традиция с взимане на заложници, толкова почитана и ненакърнима, като нищо може да се обърне и да ни захапе.

Крил го изгледа.

Скара Бандарис избухна в смях и Крил също се насили да се усмихне.

Може би, прецени след малко, предвид шегите на войниците зад тях, нуждата му от самота бе приключила.

— Къде е той?!

Викът накара слугините да се свият уплашено, подробност, която донесе диво задоволство на Енесдия, макар и само за миг.

— Как смее да избяга? И татко не прави нищо!? Нима сме престанали да тачим древната традиция за заложниците, че да го остави така да изчезне в пущинаците като някое полудиво псе? — Редицата безизразни лица, които я гледаха, вбеси Енесдия само още повече. Тя изсъска и излезе от стаята, а слугите заситниха плахо след нея. Едно махване с ръка и всички спряха. — Оставете ме на мира, всички.

След дълго и все по-дразнещо търсене най-сетне намери баща си зад конюшните — наблюдаваше обяздването на някакъв кон.

— Татко, ние ли първи ще отхвърлим всички почитани традиции сред нашия народ?

Джаен я изгледа учудено.

— Това ми се струва някак си… амбициозно, дъще. Мисля, че ще е по-добре да оставя тези неща за следващото поколение, нали?

— Тогава защо сме пренебрегнали отговорностите си спрямо нашия заложник?

— Не знаех, че сме направили това, Енесдия.

— Крил е изчезнал — от няколко дни! Като нищо може да лежи на дъното на някой кладенец, със счупени крака и умиращ от жажда.

— Да умира от жажда в кладенец?

Тя го изгледа гневно и накрая той се предаде и каза:

— Пуснах го да потърси еккала в хълмовете.

— Това е безнадеждно!

— Несъмнено. Но той е свикнал.

— Какво имаш предвид?

Джаен само сви рамене и отново извърна очи към коня.

— Този момент е твой, не негов. Всъщност пребиваването му в семейството ни приключва. Добре е за него да му се поотпуснат юздите, като за всеки младеж на негова възраст.

Тя не обичаше да чува такива неща. Крил ѝ беше приятел, брат във всяко отношение, освен по кръв. Помъчи се да си представи живота без него и потръпна, щом изведнъж осъзна, че след като се омъжи, времето ѝ с Крил наистина ще приключи завинаги. В края на краищата нима наистина бе очаквала, че той ще дойде с тях в новата къща? Абсурд.

Толкова много неща се случваха наведнъж, че поглъщаха всичките ѝ мисли. Едва сега започваше да ги проумява.

— Но той ми липсва — промълви тя. Чу слабостта в собствения си глас и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Баща ѝ се обърна към нея.

— Скъпа — каза ѝ и я хвана за ръката. — Светът се променя и това наистина е много плашещо…

— Не съм уплашена.

— Е, тогава „смущаващо“ е може би по-доброто определение.

— Той просто… Ние израснахме заедно. Това е всичко.

— Едва ли той го вижда така. Ти направи своя избор, Енесдия, и пътят пред теб вече е сигурен, а мъжът, който ще върви до теб, те очаква. Време е и Крил да намери своето бъдеще.

— Какво ще направи? Говорил ли е с теб? Нищо не ми е казал — вече нищо не ми казва. Сякаш не ме харесва вече.

Тръгнаха към къщата и Джаен избра един страничен вход, тесен проход към вътрешна градина.

— Чувствата му към теб остават непроменени, но също както ти пое в нова посока — извън тази къща, — трябва да го направи и Крил. Той ще се върне при семейството си и там ще се реши бъдещето му.

— Всички Дурав са войници. Крил има само един брат останал жив. Войните почти унищожиха фамилията им. Ще хване меча. Ще тръгне по стъпките на Спинок. Такава загуба!

— Не сме вече във война, Енесдия. Рисковете не са каквито бяха някога и за това можем да сме само благодарни. Но пък най-младите родени в благородни фамилии все така нямат голям избор и днес.

Стояха в градината до изкуственото езерце. Плодните дръвчета покрай две от вътрешните стени се бяха огънали от тежките зрели плодове — пурпурни сфери, приличащи на прашно стъкло. Енесдия си помисли, че ако някой падне, ще се пръсне със звън.

— Не помислих, татко. Проявих егоизъм. Разделяме се и ще е трудно и за двама ни.

— Несъмнено.

Тя го погледна.

— А за теб дори ще е още по-лошо — не е ли Крил синът, когото така и нямаше? Тази къща ще изглежда толкова… празна.

Джаен се усмихна.

— Един стар мъж цени спокойствието и тишината.

— О? Значи нямаш търпение да се отървеш от нас?

— Ето, че позна.

— Е, да не мисля за чувствата ти повече тогава.

— Именно. Сега се върни при слугините си, да не направят някоя пакост.

— Могат да изчакат — искам да поостана малко тук. Трябва да помисля.

Усмихнат, баща ѝ напусна градината.

„Бих могла да помоля Андарист да предложи служба на Крил. В стражата на Цитаделата. Това ще е моят подарък за Крил. Подарък, за който никога няма да разбере. Андарист ще му е командир — или може би Аномандър? Все едно. Би могъл да се издигне много.“