Бека Фицпатрик

Кресчендо

Книга втора от поредицата Ш-ш-шт

Пролог

Колдуотър, Мейн

Четиринайсет месеца по-рано

Ноктите на глога дращеха по прозореца зад Харисън Грей и той подгъна ъгълчето на страницата, неспособен да чете на този шум. Развилнелият се пролетен вятър цяла нощ връхлиташе къщата, виеше, свистеше и блъскаше капаците в дъсчената облицовка на фермата с повтарящи се трясъци. Календарът може и да беше отгърнат на март, но Харисън прекрасно знаеше, че пролетта е още далеч. Нямаше да се учуди, ако след тази буря на сутринта цялата околност се окажеше скована в бял лед. За да заглуши пронизителния писък на вятъра, той натисна копчето на дистанционното и увеличи „Ombra mai fu“ на Бонончини. После пъхна още една цепеница в огъня и за кой ли път се запита дали щеше да купи фермата, ако знаеше колко дърва отиват за отоплението само на една малка стаичка, камо ли на девет.

Телефонът иззвъня пронизително.

Харисън вдигна по средата на второто позвъняване, очаквайки да чуе гласа на най-добрата приятелка на дъщеря си, която имаше дразнещия навик да се обажда възможно най-късно през нощта преди срока за предаване на домашното.

В ухото му прозвуча плитко и ускорено дишане, преди на фона на статичното пращене да се открои глас:

— Трябва да се срещнем. Кога можеш да дойдеш?

Гласът премина през Харисън — призрак от миналото — и смрази кръвта му. Отдавна не беше чувал този глас, а обаждането му сега означаваше само едно — че нещо не е наред. Че нещо никак не е наред. Усети, че слушалката в ръката му е хлъзгава от пот, а тялото му се сковава.

— След час — отговори решително.

Бавно върна слушалката на мястото й. Затвори очи и мислите му неволно се понесоха назад. Някога, преди петнайсет години, направо замръзваше при звъна на телефона, секундите думкаха като барабани и той чакаше гласът отсреща да заговори. С течение на времето, когато се занизаха спокойни години, Харисън най-сетне се убеди, че е човек, способен да загърби тайните на миналото. Вече водеше нормален живот, имаше прекрасно семейство. Нямаше от какво да се страхува.

В кухнята той се надвеси над мивката, наля си чаша вода и я изгълта на един дъх. Навън съвсем се беше стъмнило и от стъклото на прозореца го гледаше восъчнобледото му отражение. Харисън кимна, сякаш да си вдъхне увереност, че всичко ще бъде наред, но погледът му бе натежал от лъжи.

Разхлаби вратовръзката си, за да облекчи вътрешното напрежение, което сякаш бе изопнало кожата му, и си наля втора чаша вода. Течността се разплиска неприятно във вътрешностите му и аха да изригне обратно. Той остави чашата в мивката, пресегна се към плота за ключовете на колата си и се поколеба, сякаш можеше да промени намерението си.

* * *

Харисън долепи колата до тротоара и угаси фаровете. Докато седеше в тъмното и от устата му излизаше бялата пара на дъха му, той огледа редицата порутени тухлени къщи в този съмнителен квартал на Портланд. Бяха минали години — петнайсет, по-точно, — откакто не бе идвал насам, затова не можеше да разчита на закърнялата си памет, че се намира където трябва. Отвори жабката на колата и извади пожълтяло от времето листче. Монро номер 1565. Канеше да излезе от колата, но тишината на улицата го притесняваше. Бръкна под седалката и извади от там зареден „Смит енд Уесън“ и го мушка в колана на панталона си, на кръста. Беше стрелял само в колежа, и то на стрелбище. Единствената ясна мисъл, която пулсираше в главата му, беше, че се надява и след час да може да се похвали със същото.

Потракването на обувките му отекна силно по безлюдния тротоар, но той пренебрегна ритмичния шум и предпочете да се съсредоточи над сенките, които пръскаше сребристата луна. Сгуши се още повече в палтото си и мина покрай тесни мръсни дворчета, притиснати между телени огради, с тъмни и зловещи къщи в дъното. На два пъти му се стори, че го следят, но когато се озърна назад, не забеляза никого.

Когато стигна Мънро №1565, влезе през портата и се запъти към задния вход на къщата. Почука веднъж и видя как зад дантелените пердета се размърда нечий силует.

Вратата се открехна.

— Аз съм — каза Харисън полугласно.

— Проследиха ли те? — попитаха го.

— Не.

— Тя е загазила.

Сърцето на Харисън заби по-бързо.

— В смисъл?

— Когато навърши шестнайсет, той ще дойде да я вземе. Трябва да я отведеш надалеч. Някъде, където никога няма да я намери.

— Не разбирам — поклати глава Харисън.

Прекъсна го заплашителен гневен поглед:

— Когато се споразумяхме, те предупредих, че ще има неща, които няма да разбираш. В моя свят шестнайсет е прокълната възраст. Това е всичко, което трябва да знаеш — привърши изречението си отсечено онзи.

Двамата мъже се втренчиха един в друг и най-накрая Харисън кимна изтощено.

— Прикрий следите си — обясниха му отсреща. — Където и да отидеш, трябва да започнеш от нулата. Никой не бива да идва с теб от Мейн. Никой. Той никога няма да престане да я търси. Разбра ли?