Кръстоносци в космоса

Независимо от това рицарят и благородничката трябваше да следят своите спътници като вълци. Защото най-логичното нещо, което Бранитар би могъл да направи, бе да насочи кораба към Уерсгориксан, където да информира императора за местоположението на Земята. Ако уерсгорците превърнеха цяла Англия в заложник, сър Роджър не би имал друг избор, освен да се предаде. Дори само разбирането на факта, че ние не сме представители на велика звездна цивилизация, а прост и невинен християнски народец, агнета, отведени на заколение, би било достатъчно да осмели уерсгорците и да деморализира нашите съюзници. Ето защо Бранитар по никакъв начин не трябваше да получи възможност да издаде нашата тайна. Поне докато не бъдат изпълнени плановете на сър Оуен. Вероятно никога. Сигурен съм, че на свой ред Бранитар предвиждаше определени заплахи за себе си и своите спътници в момента, когато би свалил своя човешки товар на английска земя. Несъмнено кроеше и свои планове, за да не допусне изненади. Но в момента интересите на двете страни съвпадаха.

Тези съображения сами по себе си са достатъчни, за да опровергаят някои иронични подмятания по адрес на лейди Кетрин. Тя и сър Оуен никога не смееха да се отпуснат едновременно. Трябваше през цялото пътуване зорко да бдят с огнестрел, готов за стрелба. Това беше най-ефикасното опазване на млада жена от изкушения. Което в никакъв случай не означава, че тя би нарушила благоприличието, ако имаше възможност. Лейди Кетрин беше понякога объркана или уплашена, но невярна — никога.

Сър Оуен се чувстваше сравнително спокоен относно данните на Бранитар. Но поиска доказателства. Корабът летя десетина дни към набелязания район в космоса. Още няколко седмици изминаха в търсене и проучване на различни звезди, които пораждаха известни надежди. Аз няма да следвам преживяванията на двете човешки същества, когато съзвездията започнаха да им стават все по-познати, нито онзи единствен бърз поглед, с който подозрителният Бранитар ги удостои, когато съзряха развяващите се над белите скали знамена на замъка на Дувър. Убеден съм, че те никога не споделиха и дума за това. Техният кораб префуча в атмосферата и отново се насочи към враждебните звезди.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Сър Роджър беше разположил силите си на планета, която нарекохме Ню Авалон. Хората ни се нуждаеха от почивка, а на него му беше необходимо време, за да реши множество проблеми, свързани с укрепването на властта в това вече завладяно огромно кралство. Бе започнал тайни преговори с уерсгорския наместник на цял звезден рой. Тази личност изглеждаше готова да предаде всички владения под своя контрол срещу съответен подкуп и гаранции за сигурност. Пазарлъкът вървеше бавно, но сър Роджър не се съмняваше в крайния изход.

— Тия тук знаят толкова малко за откриването и използването на изменниците — сподели веднъж с мен, — че аз мога да купя този приятел за по-малко от един италиански град. Нашите съюзници никога не са се опитвали да сторят това, защото са си въобразявали, че народът на уерсгорците е толкова неподкупен, колкото самите те. И все пак не е ли естествено толкова разпръснати владения, намиращи се на дни и седмици едно от друго, да приличат в редица отношения на една европейска държава? Макар че народите тук са по-подкупни.

— Защото не познават истинната Вяра — казах аз.

— Хм, да, така е, без съмнение. Макар че аз никога не съм срещал християнин, който да е отказвал подкуп по религиозни съображения. Бях започнал да мисля, че уерсгорският тип управление не изисква вярност от васалите.

Във всеки случай ние успяхме да поотпочинем необезпокоявани, установявайки се на лагер в подножието на шеметно високи скали. Един водопад се спускаше като стрела в прозрачно като кристал езеро, заобиколено от дървета. Дори нашият разхвърлян и изпълнен с дрязги английски лагер не би могъл да помрачи толкова много красота. Бях се отпуснал в един грубо скован стол пред малката си палатка. За момент бях оставил своите упорити езикови занимания и се бях зачел в една книга, която носех от Земята — успокоително описание на чудесата на свети Козма. Като че отдалеч до мен достигаше пукотът на учебната стрелба с огнестрелни оръжия, възгласите на стрелците, улучили мишената, жизнерадостното чаткане на дългите тояги, с които някои момци изпитваха силите си в двубои. Почти бях заспал, когато нечии стъпки глухо изтрополяха зад гърба ми. Стреснат, запремигах срещу надвесеното над мен лице на оръженосеца на сър Роджър.

— Братко Парвус! — рече той. — Ела веднага, за Бога!

— Каквоо? — запитах, все още сънен.

— Точно каквото чу! — изкрещя.

Грабнах расото си и забързах по петите му. Слънчевата светлина, уединените кътчета от разцъфнали храсти, птичите песни внезапно изчезнаха. Усещах само биенето на сърцето си и си помислих колко малобройни, слаби и отдалечени от дома сме.

— Нещо лошо ли е станало?