Кръстоносци в космоса

— Не знам — отвърна оръженосецът. — По далекоговорителя дойде съобщение, прехванато в космоса от един от нашите патрулни кораби. Сър Оуен искал да говори с господаря. Не знам какво са си казали. Но след това сър Роджър излезе, олюлявайки се като слепец, и закрещя, че иска да те види. О, братко Парвус, каква ужасна гледка!

Помислих си, че трябва да се моля за всички нас, които бяхме обречени на гибел, ако силата и хитростта на барона не биха могли повече да ни крепят. Но внезапно ме обзе голямо съжаление към самия него. Защото бе понесъл на плещите си твърде много, търпял бе твърде дълго и през цялото това време никой не се бе притекъл да поеме част от товара му. Пожелах му мислено закрилата на всички светци-рицари.

Червения Джон Хемуърд беше на пост край походния джайрски заслон. Бе усетил състоянието на господаря и бе дотичал веднага от стрелковия полигон. С опънат лък крещеше на струпващата се тълпа.

— Назад! Връщайте се по местата си! Кълна се в Разпятието, че ще пусна тази стрела на първия кучи син, който реши да досажда на господаря, и че ще строша врата на оня, който го последва! Махайте се, казвам ви!

Промъкнах се край гиганта и влязох. В заслона беше горещо. Слънчевата светлина, която се процеждаше през полупрозрачните стени, беше мътна. Повечето от нещата в заслона бяха от Земята — мебели, кожи, гоблени, доспехи. Но на една полица имаше чуждоземни инструменти, а на пода бе поставен обемист далекоговорител. Сър Роджър се бе отпуснал на един стол пред него с брада, забита в гърдите. Големите му ръце висяха отпуснати.

Приближих се крадешком зад него и сложих ръка на рамото му.

— Какво има, сир? — попитах колкото се може по-внимателно.

Той почти не помръдна. Само рече.

— Махай се!

— Викали сте ме.

— Не знаех какво да правя. Това засяга мен и… Върви си!

Гласът му бе безизразен, но трябваше да събера цялата си смелост, за да застана пред него и да кажа:

— Предполагам, че вашият далекоговорител е приел съобщение както обикновено.

— Да. Несъмнено. По-добре да изтрия този запис.

— Недейте!

Потъмнелият му взор се вдигна към мен. Спомних си как изглеждаше един вълк, хванат в капан, когото хората от градчето бяха обкръжили и доближаваха, за да довършат.

— Не искам да ти причиня нищо лошо, братко Парвус — каза той.

— Тогава недейте! — отвърнах бойко и се наведох да включа плейбека.

Той си възвърна самообладанието с огромно усилие.

— Ако прочетеш това съобщение — предупреди ме баронът, — трябва да те убия, за да запазя честта си.

Спомних си своето детство. Тогава на поразия си служехме с разни къси, пикантни, чисто английски думи. Избрах една от тях и я казах. Видях с крайчеца на окото си, докато прикляквах край циферблатите, как челюстта му провисна от изумление. Отново потъна в стола си. За всеки случай произнесох още една от онези английски думички.

— Вашата чест зависи от добруването на хората ви — добавих аз. — Вие не сте в състояние да си съставите точна преценка за нещо, което може да ви разстрои така. Седнете и ме оставете да го чуя!

Той потъна в себе си. Завъртях един ключ. На екрана проблесна лицето на сър Оуен. Забелязах, той също бе мрачен. Мъжественото му излъчване се бе поизгубило, очите му бяха сухи и горящи. Говореше със сдържан, учтив тон, но не успяваше да скрие своето тържествуване.

Не мога да си спомня точно думите му, а и това е без значение. Той разказа на господаря какво се е случило. Сега бил в космоса, в откраднатия кораб. Приближил до Ню Авалон, за да излъчи посланието си, но щял „да си плюе на петите“ веднага, щом го предаде. Безнадеждно е да се опитваме да го открием в космическия безкрай. Ако приемем условията му, щял да уреди транспортирането на хората ни до родината, а Бранитар му дал уверения, че императорът на Уерсгориксан щял да обещае да не напада Земята. Ако не се подчиним, изменникът щял да отиде до Уерсгориксан и да разкрие истината за нас. Тогава, ако е необходимо, противникът можел да събере френски или сарацински наемници да ни унищожат, но по всяка вероятност деморализацията на нашите съюзници, когато научат за слабостта ни, щяла да бъде достатъчна, за да ги накара да приемат условията на уерсгорците. И в двата случая обаче сър Роджър никога нямало да види своята съпруга и децата си.

Лейди Кетрин се появи на екрана. Спомням си думите й, но предпочитам да не ги записвам. Когато записът свърши, аз собственоръчно го изтрих. За момент замълчахме — господарят и аз. После каза със съвсем старчески глас:

— Е, това е!

Бях забил поглед в краката си.

— Монтебеле завърши, че те отново ще влязат в зоната за комуникация в определен час утре, за да чуят вашето решение — смотолевих аз. — Би било възможно по направлението на сигнала на далекоговорителя да се изпратят многобройни безпилотни кораби, заредени с експлозив, които да се взривят при досег с техния кораб. Съществува възможността да бъде унищожен.

— Вече поиска твърде много от мен, братко Парвус — каза сър Роджър с безжизнен глас. — Не ме карай да убия жена си и децата си… без да са получили последно причастие.