Кръстоносци в космоса

Той изруга и изхвърча по коридора. Тя хукна след него. Макар че се чувствах леко зашеметен, прибрах огнестрела, който двамата бяха забравили. Бранитар ми се озъби. Мъчеше се да изтръгне камата, която го бе приковала, но от това раната му започна да кърви още по-обилно. Прецених, че му е невъзможно да мръдне от мястото си. Вниманието ми бе насочено другаде. Уерсгорецът, на когото господарят бе разпрал корема, все още даваше признаци на живот, но не след дълго щеше да умре.

За миг се поколебах какво точно ми диктува дългът — дали да помогна на господаря и господарката, или на издъхващия езичник… Наведох се над разкривеното от болка синьо лице. „Отче“ — прошепна той. Не знам дали призоваваше Бога или не, но аз се постарах да изпълня целия ритуал по даване на последно причастие, доколкото това беше възможно при дадените обстоятелства, и укрепих душата му, докато издъхна. Дано Господ да е чул молитвите ми и да го е пратил поне в чистилището.

Сър Роджър се върна, бършейки окървавения си меч. Лицето му бе разцъфнало в усмивка. Рядко съм виждал толкова радостен човек.

— Вълчето му с вълче! — викаше развеселен. — Ама така си е, норманската кръв винаги си личи!

— Какво стана? — попитах, като се надигах в изпоцапаното си одеяние.

— Все пак Оуен не успя да се докопа до сандъка с оръжие — отвърна баронът. — Трябва да е хукнал напред, към навигационната кула. Но другите членове на екипажа — стрелците — бяха чули шума на битката. Преценявайки, че моментът е подходящ и че обстоятелствата налагат това, отишли да се въоръжат. Видях един от тях да минава край вратите на будоара. Вторият го следваше, въоръжен с дълъг гаечен ключ. Хвърлих се с меча срещу му, но той се биеше добре и мина известно време, докато го убия. Междувременно Кетрин гонеше първия и го нападаше с голи ръце, докато не я повалиха с удар на пода. Онези глупави прислужнички не бяха в състояние да помогнат с нищо, а само се бяха свили от страх и пищяха, както можеше да се очаква. Но изведнъж… Слушай сега, братко Парвус! Синът ми Робърт отвори скрина с оръжията, измъкна оттам един огнестрел и гръмна оня уерсгорец така майсторски, както само Червения Джон би могъл. Ох, дяволчето му ниедно!

Влезе господарката. Косата й висеше разчорлена, а на една от страните й личеше ярък белег от ожулване. С безразличие, с каквото някой сержант докладва за поставянето на часови, тя заяви:

— Усмирих децата.

— Бедната мъничка Матилда — промърмори съпругът, — много ли беше уплашена?

Лейди Кетрин се възмути:

— Те и двамата искаха да се бият!

— Чакай тук! — каза баронът. — Отивам да се справя с Оуен и с пилота.

Тя разтреперано пое дъх:

— Нима винаги трябва да стоя настрана, когато моят съпруг тръгва срещу някоя опасност? Той застана неподвижно и я изгледа.

— Но аз смятах… — започна баронът, необичайно безпомощен…

— Предадох ви, за да се върна у дома. Да, така е. — Говореше, забила поглед в масата. — Мисля, че ще ми простиш, много преди аз самата да си простя. Ако изобщо си простя някога! Но аз направих това, което изглеждаше най-доброто… и за теб… бях объркана. Беше като кошмар. Не биваше да ме оставяш толкова дълго сама, съпруже мой. Толкова ми липсваше.

Той кимна замислено:

— Аз съм онзи, който трябва да моли за прошка. Дано Господ ми даде да поживея, за да бъда достоен за теб. — После я потупа по раменете. — Стой тук и пази тоя синьокож. Ако се наложи да убия Оуен и пилота…

— Направи го! — извика тя с нарастващ гняв.

— По-добре да не го правя — каза с онзи мек тон, с който се обръщаше към нея. — Като те гледам, толкова добре го разбирам. Но ако се случи най-лошото, Бранитар може да ни закара у дома. Затова не го изпускай от очи.

Тя взе огнестрела от мен и седна. Прикованият пленник стоеше изпънат, излъчвайки горда непреклонност.

— Да вървим, братко Парвус — каза сър Роджър. — Може би ще имам нужда от красноречието ти. Помъкна меча си и пъхна в пояса си един огнестрел, който взе от скрина. Насочихме се по един коридор, след това минахме по някаква стълба и се озовахме пред входа на навигационната кула. Вратата беше заключена отвътре. Сър Роджър заудря по нея с края на дръжката на своя грамаден меч.

— Хей, вие там, двамата! Предайте се!

— А ако не се предадем? — Гласът на сър Оуен проникна едва чуто през облицовката.

— Ако не друго — рече сър Роджър решително, — ще разруша двигателите и ще замина с моя кораб, а вие ще останете неподвижни тук. Но искам да ти кажа, че моят гняв отмина. Всичко завърши щастливо и ние настина ще си идем у дома — след като тези звезди станат безопасни за англичаните. Ти и аз бяхме приятели някога, Оуен. Дай ми отново ръката си. Кълна се, нищо лошо няма да ти се случи.

Възцари се тежко мълчание. После гласът зад вратата рече:

— Добре. Ти си човек, който никога не е нарушавал дадената дума, нали? Много добре тогава, ела, Роджър.

Чух как резето с изщракване се вдигна. Баронът сложи ръка на вратата. Не знам какво ме накара да каже „стойте, сир“ и да се мушна пред него по един безпримерно невъзпитан начин.

— Какво има? — и премигна, замаян от радост.