Лицето

Сега като знаеше що за човек има насреща си, Хазарт седеше в колата и обмисляше кой би бил най-добрият подход към Владимир Лапута.

Мобилният му телефон иззвъня. Позна гласа на привидението на улицата от преди малко.

Дъни Уислър каза:

— Аз съм ангелът хранител на Итън, не твоят или на Елфрик. Но ако го спася, ако успея да го спася, ще е безсмислено, ако ти или момчето умрете.

Обикновено Хазарт ползваше богат запас от думи, но в този случай беше като онемял. Никога преди не беше разговарял с призрак. Не му се щеше да започва сега.

— Той ще се чувства виновен, ако някой от вас двамата си отиде — продължи Уислър. — И сянката в сърцето му ще го потопи в мрак. Не влизай в тази къща.

Хазарт успя да възвърне в известна степен гласа си, но много по-тънък и треперещ от този, на който разчиташе обикновено:

— Ти жив ли си, или си мъртъв?

— И жив, и мъртъв съм. Не влизай в тази къща. Бронираната жилетка няма да ти помогне. Ще те застрелят в главата. Два куршума в мозъка. А аз не съм упълномощен да те възкреся.

Дъни затвори телефона.

* * *

Корки се намираше в кухнята, в стилна премяна, готов да щурмува замъка на краля на Холивуд. Той погледна към часовника на стената и видя, че му остава по-малко от час до срещата с Джак Тротър в Бел Еър.

Убийствата и предизвикването на безпорядък изостриха апетита му. Сновейки между хладилника и килера, той си приготви импровизирана вечеря от сирене, сушени плодове, половин поничка, крем-карамел и хапна от всичко.

Такава вечеря наистина подхождаше на човек, който бе посял голямо безредие в света само за един ден и който имаше още много работа за вършене, преди да си легне.

Глокът с монтиран заглушител лежеше на кухненската маса. Той едва щеше да се побере в най-дълбокия джоб на скиорския му костюм.

В другите джобове той бе сложил резервни пълнители, много повече амуниции, отколкото се надяваше да са му нужни, като се има предвид, че не очакваше да му се наложи да убива някого другиго днес, освен Итън Труман.

* * *

Ако Хазарт беше просто човек, който иска да живее, той би подкарал колата, без да пресече улицата и да позвъни.

Той обаче беше също и добър полицай, и приятел на Итън. За него полицейската дейност не беше просто работа, а също и призвание, а приятелството изискваше всеотдайност точно когато е най-трудно да бъдеш всеотдаен.

Той отвори вратата и слезе от колата.

Глава 73

След обаждане по телефона Дъни веднага се отзовава — този път не с кола, а по магистралите на мъглата и водата и чрез идеята за Сан Франциско.

В един от парковете на Лос Анджелис той се увива с пелерина от ниско надвиснал облак и пристига на стотици километри на север по меките гънки на друга мъгла, разменил пътеката в парка за дъсченото покритие на кей.

Понеже е мъртъв, но все още не е преминал в онзи свят, той обитава собствения си труп, твърде странно състояние. След като бе починал по време на кома, духът му бе постоял в нещо, което приличаше на чакалня пред лекарски кабинет, без оръфани списания и надежда. После бе пуснат обратно в този свят и в познатата си тленна обвивка. Той не е просто дух, но не е и традиционен ангел хранител. Той е един от ходещите мъртъвци, чиято плът е способна да изпълнява всякакви изумителни чудеса, които духът му поиска.

В този по-северен и студен град не вали дъжд. Водата се плиска по стълбовете на кея, кискайки се неприятно, сякаш се подиграва, заговорничи и изразява нечовешкия си глад.

Това, което най-много го учудва в състоянието му като мъртвец, е постоянният страх. Беше смятал, че смъртта освобождава човека от тревоги.

Той се разтреперва при звука на водата под кея, при шляпането на стъпките му по влажните дъски, при миризмата на солено семе, идваща от плодовитото море, при вида на заскрежените правоъгълници, сякаш окъпани с флуоресцентно осветление през мъглата — големите прозорци на ресторанта с изглед към залива, където го очаква Тифон. През по-голямата част на живота си той не бе намирал по-дълбок смисъл в нищо. Обаче сега като мъртвец той го вижда във всеки детайл на материалния свят и натрупването му придобива мрачно значение.

Една от пътеките, излизащи от кея, минава покрай прозорците на ресторанта. До една от най-хубавите маси седи Тифон, дошъл по работа в града, но в момента сам, прекрасно облечен, както винаги, с царствени обноски, но без да изглежда претенциозен. Погледите им се срещат през стъклото на прозореца.

За момент Тифон го изглежда мрачно, дори жестоко, сякаш изпитва недоволство към него, което ще има последствия, за каквито на Дъни не му се мисли. Сетне на месестото му лице се появяват трапчинки и подкупващата му усмивка грейва. С палеца и показалеца си той прави пистолет и го насочва към Дъни, сякаш иска да каже: Хванах ли те?

Чрез мъглата, стъклото и светлината на свещта на масата Дъни би могъл мигновено да се пренесе от кея на стола срещу Тифон. При толкова много свидетели в ресторанта обаче подобно необичайно влизане би било върхът на недискретността.