Лицето

Няколко минути по-късно, застанал до бюрото в кабинета си, той отново огледа загадъчните шест предмета.

Сигналната светлина на телефона привлече вниманието му — линия 24, отначало мигаше, после стана постоянна.

Глава 72

Собственост на „Курц Айвъри Интернешънъл“, служещ като основното превозно средство на Робин Гудфелоу, ленд роувърът не биваше да бъде забелязан пред дома на Корки. Колата можеше много лесно да послужи за връзка между него и престъпните действия, извършени от фашизираното му второ аз.

Той паркира зад ъгъла на съседната пряка и се прибра пеша под дъжда, пеейки си мотиви от операта „Рейнско злато“ на Вагнер — вярно, не особено добре, но затова пък с чувство.

Съблече се гол в гаража и остави мокрите си дрехи на бетонния под. Взе портфейла, картата на служител от Националната агенция за сигурност и глока със себе си, защото още не бе приключил с ролята на Робин Гудфелоу за деня.

Избърса тялото си с хавлия в спалнята и си облече топло бельо.

Извади от дрешника дебел черен скиорски костюм. Непромокаем, топъл и позволяващ свободно движение, той бе идеалното облекло за нападението на Палацо Роспо.

* * *

Хазарт би могъл да се обади по телефона на Владимир Лапута или на влезлия през гаража в дома на професора, но след като размисли, реши, че много по-мъдро би било да се появи на вратата без предупреждение. Би могъл да спечели от изненадата или пък от липсата на изненада, с която гордо крачещият минувач би реагирал при вида на Хазарт и полицейската му значка.

Той изключи мотора, излезе от колата и се изправи лице в лице с Дъни Уислър.

Блед като избелен от слънцето череп, с лице, изпито от дните, прекарани в дълбока кома, Дъни стоеше под дъжда, който обаче не го докосваше, и оставаше по-сух от оглозгани кости, от лунния пясък, от солта.

— Не влизай там.

Хазарт се стресна и за свой срам се олюля. Опита се да отстъпи назад, но нямаше накъде, защото колата беше плътно зад него. Обувките му обаче се подхлъзнаха по мокрия паваж и той с всички сили се опитваше да се задържи прав.

— Ако умреш — добави Дъни, — няма да мога да те върна. — Не съм твоят ангел хранител.

В един момент изглеждаше реален, сякаш от плът, в следващия Дъни се втечни и падна, без да предизвика пръски в локвата, в която бе стоял, сякаш бе привидение, образувано от вода, потекло в блестящи вертикални ручейчета към мокрия асфалт и стопило се за миг, дори още по-плавно от изчезването му в огледалото.

* * *

Непромокаемият скиорски костюм имаше сгъваема качулка, анатомично оформени наколенки и повече джобове, отколкото палто, ушито по поръчка на клептоман, всичките затварящи се с цип. Два чифта чорапи, черни обувки за ски и ръкавици от кожа и найлон — с почти същата гъвкавост като хирургически ръкавици, но непредизвикващи съмнения — довършваха ансамбъла.

Възхитен от образа си в огледалото в пълен ръст, Корки се запъти по коридора към спалнята за гости да провери дали смрадливецът не е умрял и да го изплаши, ако още е жив.

Взе със себе си деветмилиметровия пистолет и нов заглушител.

Пред вратата на тъмната стая смрадта на омаломощения пленник се усещаше дори в коридора. След прекрачването на прага зловонието толкова се засили, че дори Корки, страстният привърженик на хаоса, едва го понасяше.

Той светна лампата и отиде до леглото.

Не по-малко упорит, отколкото миризлив, пленникът продължаваше да бъде жив, въпреки че знаеше за изтезанията, изнасилването и убийството на жена си и дъщеря си.

— Що за егоистично копеле си! — възкликна Корки презрително.

Изтощен от дългия период, през който бе получавал само течности, вливани венозно, и бе държан на ръба между живота и смъртта, гласът на Максуел Далтън до такава степен беше прегракнал, че едно писукане би прозвучало комично. Затова в отговор той само го изгледа с омраза.

Корки опря дулото на пистолета до напуканите устни на Далтън.

Вместо да извърне глава, почитателят на Дикенс, Твен и Дикинсън смело отвори уста и налапа пистолета, макар че тази постъпка бе повече в стила на Хемингуей. Очите му пламтяха предизвикателно.

* * *

Седнал зад волана на колата си, паркирана на отсрещната страна на улицата пред къщата на Лапута, опитващ се да се овладее, Хазарт се замисли за баба си Роуз, майката на баща му, която вярваше в магии, макар че тя самата не се опитваше да ги прави. Тя вярваше в полтъргайсти, макар че никой от тях не бе посмял да разхвърля добре подредения й дом, вярваше в призраци, макар че никога не ги бе виждала, и можеше да разкаже с подробности хиляди известни истории за явяването на добри и зли духове, дори и на Елвис. Вече осемдесетгодишна, баба Роуз, худу Роуз, както я наричаше гальовно майката на Хазарт, се радваше на почит и много обич, но продължаваше да предизвиква смях в семейството с убеждението си, че светът не е само това, което науката и петте сетива казваха, че е.

Въпреки призрака, който му се бе явил на улицата, Хазарт не можеше напълно да се примири с мисълта, че баба Роуз може да има по-добра представа за действителността от всички, които познаваше.