Маскарад

Леля Ог обикновено си лягаше рано. В края на краищата беше възрастна жена. Понякога толкова подраняваше, че се пъхаше в леглото около шест часа сутринта.

Дъхът й застиваше пред устата, докато бродеше из гората. Листата пукаха под ботушите й. Вятърът бе стихнал, оставяйки небето чисто и открито за първия скреж през сезона — жулещ цветчетата, спаружващ плодовете лек мраз, който ясно показва защо хората наричат Природата майка…

Трета вещица.

Три вещици някак… разпределят товара помежду си.

Девицата, майката и… дъртофелницата. Ето, изплю камъчето.

За жалост Баба Вихронрав съчетаваше и трите в едно лице. Още беше девица, доколкото Леля Ог знаеше, и поне бе навлязла в подходящата възраст за дъртофелница. Колкото до третата роля, хъм… ядосай Баба в ден, когато е вкисната, и ще се почувстваш тъкмо като цветче под скреж.

Трябваше обаче да се намери кандидатка за свободния пост. В Ланкър имаше няколко момичета, на които тъкмо им идваше времето.

Уви, младежите в Ланкър също бяха осведомени по въпроса. Леля редовно обхождаше полята през лятото, отгоре на всичко се отличаваше с остър, макар и благосклонен взор, както и със слух, за който дори хоризонтът не е пречка. Вайълит Фротидж излизаше с Хитроумен Коларов или поне вършеше нещо в положение, отклоняващо се под прав ъгъл от изправеното. Бони Куорни бе ходила да бере плодове през май с Уилям Прост и нямаше на свой ред да се сдобие с плод през февруари само защото предвидливо потърси някой и друг съвет от Леля Ог. Можеше да се очаква, че майката на Милдрид Калайджийска скоро ще си поприказва насаме с баща й, който пък ще си побъбри със своя приятел Покриварски, а той пък ще си има задушевна беседа със своя син Хоб. Значи щеше да има сватба, уредена по подобаващия цивилизован начин, ако не броим едно-две насинени очи

1

. „Няма как да е иначе“ — рече си Леля Ог със замечтан поглед. През горещото лято в Ланкър невинността беше тъкмо онова състояние, в което е най-лесно да изгубиш невинността си.

Изведнъж едно име изплува от множеството. О, да. Защо ли не се сети веднага? Ами защото помислиш ли за младите момичета в Ланкър, нейното име не ти идва на ум. После се сепваш: „Да, бе. Тъй, тъй, има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.“

Беше схватлива и можеше да се похвали с какви ли не дарби. Например с гласа си. В това й беше силата, която намираше начин да се прояви пред света. Естествено трябваше да бъде споменат отново и чудесният й характер. Значи нямаше особено голям шанс да загуби… хъм, подходящото качество за овакантената длъжност.

Е, значи всичко ще се нареди. Баба много ще се ободри, щом отново може да тормози и стряска още една вещица, за което Агнес ще й бъде благодарна… след време.

Леля Ог си отдъхна. За сборище са нужни най-малко три вещици. Две са само една безкрайна разпра.

Отвори вратата на къщата си и изкачи стъпалата към леглото.

Нейният котарак Грибо се бе проснал на юргана като локва от сива козина. Дори не се събуди, когато Леля го повдигна с две ръце, за да се вмъкне под завивките.

За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт. После нагласи възглавниците с няколко юмручни удара, повтори си: „Да, тя ще е…“, и се унесе.

По някое време Грибо се събуди, протегна се с прозявка и безшумно скочи на пода. После този най-свиреп и лукав куп козина, на когото му стигаше умът да чака на хранилката за птици с отворена уста и коричка хляб на муцуната си, изфуча през прозореца.

Няколко минути по-късно петлето в съседната градина подаде глава да поздрави свежия нов ден и умря насред първото „Кукурррр…“.

Пред Агнес хем се откри огромна мрачна пустота, хем почти я заслепяваха светлини. Току под сцената гигантски плоски свещи се полюшваха в дълъг улей с вода и излъчваха силно жълтеникаво сияние, доста по-ярко от мъждукането на маслените лампи, с които бе свикнала. А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.

Откъм тъмата прозвуча глас:

— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.

Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.

— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…

— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?

— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…

— О, значи народна песен?

В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.

— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?

Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.

Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.