Маскарад

— … но трябва да си призная, че… ъ-ъ, се съобразявам и с финансовия си интерес. Таткото на момичето… ъ-ъ, ми даде назаем доста тлъста пачка, за да купя Операта. И ме помоли от цялото си бащинско сърце да угодя на дъщеря му. Ако не ме подвежда паметта, точните му думи бяха… ъ-ъ… „Не ме карай да ти потроша краката.“ Не се и надявам вие, творческите натури, да ме разберете. Това си е бизнес. Боговете помагат на онези, които си помагат сами, това е моето верую.

Салзела пъхна ръце в джобовете на жилетката си, облегна се удобно и си засвирука тихо.

— Ясно — промълви Подкоп. — Е, не се случва за пръв път. Само че обикновено става дума за балерини.

— О,

нищо подобно няма — припряно го увери Ведър. — Но заедно с парите трябваше да понеса и онази Кристина. Признайте въпреки всичко, че изглежда добре.

— О, чудесно — съгласи се Салзела. — Пък и Операта си е ваша, не оспорвам това. Стигнахме до… Пердита?…

Спогледаха се усмихнати.

— Пердита! — прихна Ведър с облекчение, че са оставили зад гърба си тази история с Кристина и отново може да бъде прям и откровен.

— Пердита Кс.

 — поправи го Салзела.

— Какво ли още ще измислят тези момичета?

— Според мен тя ще се окаже ценно попълнение — вметна Подкоп.

— Да, ако решим да поставим на сцената онази опера със слоновете.

— Но диапазонът й… какъв диапазон само…

— Именно. Забелязах как я зяпаше.

— Салзела, говоря за нейния глас. Тя ще внесе мощ в звученето на хора.

— Тя самата е цял хор. Можем да изритаме всички останали. О, богове, дори може да пее в съзвучие със самата себе си! Но нима си я представяш в главна роля?

— Как пък не! Ще ни скъсат от подигравки.

— Съвсем вярно. Тя обаче ми се стори много… сговорчива.

— Да, и аз си казах, че има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.

Изобщо не бе очаквала да стане толкова лесно…

Агнес слушаше като вцепенена, докато разни хора й говореха за надници (пестеливо), за репетиции (словоохотливо) и настаняване (хористите живееха в сградата на Операта, почти под самия покрив).

После, общо взето, престанаха да й обръщат внимание. Застана зад кулисите и погледа как на сцената кандидатите за слава в балета започнаха изящните си стъпки.

— Ти наистина имаш изумителен глас! — рече й някой.

Обърна се. Както Леля Ог си позволи да отбележи веднъж, тази гледка си струваше да се види. Краката на Агнес бяха достатъчно пъргави, но инерцията на по-външните части от тялото й отначало ги объркваше накъде трябва да се завъртят.

А момичето пред нея беше слабичко дори в сравнение с нормата, освен това се бе постарало да изглежда още по-кльощаво. Имаше дълга руса коса и щастлива усмивка на момиче, което знае, че е слабичко и има дълга руса коса.

— Аз се казвам Кристина! — възкликна момичето. — Не е ли вълнуващо да сме тук?!

Отличаваше се с глас, който успяваше и въпроса да превърне във възклицание. Май в тона й бе вклинено завинаги леко развълнувано писукане.

— Ъ-ъ… да — отвърна Агнес.

— Очаквам този ден от години!

Агнес го очакваше от около едно денонощие, тоест откакто видя обявата на входа на Операта. Но да я вземат мътните, ако си признае…

— Къде си се обучавала?! — попита Кристина. — Аз прекарах три години при мадам Вентури в Куирмската консерватория!

— Ъ-хъм. Аз бях… — Агнес се позапъна и обмисли наново напиращото на езика й изречение. — … обучавах се при… мадам Ог. Но тя си няма консерватория3, защото е доста трудно да се закара толкова стъкло в планината.

Кристина изглежда не забеляза нищо учудващо в това изявление. Каквото й се стореше прекалено трудно за разбиране, просто го забравяше.

— Заплащането в хора не е особено добро, нали?! — продължи тя.

— Не е.

Плащаха по-малко, отколкото за миене на подове. Причината се криеше във факта, че когато обявиш място за чистачка, не се явяват стотици кандидати за славата.

— Но аз цял живот съм искала да правя само това! Пък и професията е престижна!

— Да, предполагам.

— Отидох да надникна в стаите, които са ни определили! Възтеснички са! Коя стая ти дадоха?!

Агнес замаяно сведе поглед към ключа, който й връчиха заедно с недопускаща неподчинение заповед „Никакви мъже“, а изражението на директорката на хора ясно натъртваше: „Точно на теб нямаше защо да го казвам.“

— Ами… Седемнадесета.

Кристина плесна с ръце.

— О, колко хубаво!!!

— Моля?

— Толкова се радвам!!! Значи са те настанили до мен!!!

Агнес се стъписа. Открай време се бе примирила, че я избират последна в голямата отборна надпревара на Живота.

— Е… да, щом казваш…

— Такава си късметлийка!!! Имаш величава фигура, точно като за операта!!! И каква прекрасна коса, особено както я вдигаш нагоре!!! И между другото черното много ти подхожда!!!

„Величава“ — повтори мислено Агнес. Тази дума просто никога не би й хрумнала. А и винаги отбягваше бялото, защото с бели дрехи приличаше на простряно пране във ветровит ден.

Тръгна с Кристина.

В ума й се мярна мисълта, както трополеше по стъпалата след момичето, че ако прекараш прекалено много време в една стая с Кристина, ще се наложи да отвориш прозореца, за да не се удавиш във възклицателни знаци.