Мечът на Гедеон

Бум! Полицаят стреля по него, докато Гедеон търчеше през обраслия паркинг зад склада, между ръждясали контейнери, изгорели коли и захвърлени хладилници. Стигна до железопътните релси покрай реката, прескочи ги, а после и провисналата ограда, и излезе при дигата на брега. Вятърът донесе до него сероводородната смрад на река Харлем. Той запрескача от камък на камък и се хвърли във водата.

Плува под повърхността докъдето издържа, подаде глава да си поеме въздух, отново се гмурна и след известно време пак изплува, колкото можеше по-внимателно. Беше пуснал тежката ножица за тел и сега се остави на течението, отпуснат неподвижно като труп. Откъм брега се чуваха викове, някой крещеше неразбираемо по електронен мегафон. Над водата се плъзна прожекторен лъч, но Гедеон вече се намираше извън обхвата му. Въпреки това завъртя глава така, че да се вижда само черната му коса. Покрай него плаваха всевъзможни останки и той за пръв път изпита благодарност за мърлявостта на нюйоркчани. Зачуди се дали след това премеждие няма да се нуждае от няколко инжекции, после осъзна, че няма значение — и без това вече беше мъртвец.

Течението бавно го носеше към фантастичната осветена арка на моста „Робърт Ф. Кенеди“, към манхатънския бряг на реката. Сега вече ченгетата не можеха да го видят и той заплува към брега, излезе от водата и седна на един камък. Беше изгубил колта някъде — е, прав му път. И без това щеше да се наложи да го изхвърли, тъй като в склада бяха останали гилзи и куршуми от него, а и бе прекалено тежък за целите му.

Бръкна в джоба си и извади найлоновото пликче. Ципът беше затворен и джиесемът вътре бе сух и невредим.

Изкатери се по дигата и се озова в огромен склад за луга на пътното управление — наоколо се издигаха бели купчини като снежни планини в неземен пейзаж на Николай Рьорих.

Мисълта за художника събуди в него един изключително интересен спомен.

В четири сутринта нямаше да може да хване такси толкова на север в Манхатън, особено с тези мокри дрехи. Предстоеше му дълъг път до хотела, където трябваше да си събере багажа и да си потърси друго място. А после щеше да поднови някогашното си познанство с Том О’Брайън.

Зачуди се какво ли ще каже Том за цялата тази история.

23.

Вървеше на изток по Четирийсет и девета улица, все още малко мокър от приключението през нощта. Беше осем сутринта и по тротоарите цареше утринният час пик — потоци хора се насочваха към таксита или обществения транспорт. Гедеон по принцип не страдаше от параноя, но откакто се бе измъкнал от хотела, изпитваше странното усещане, че някой върви по петите му. Нищо конкретно, просто усещане. Несъмнено резултат от измъчващите го мисли за среднощната престрелка. Не можеше да допусне преследвачът му — ако наистина имаше такъв — да го проследи до квартирата на Том О’Брайън в Колумбийския университет. Том щеше да стане неговото тайно оръжие и никой — абсолютно никой! — не биваше да знае за това.

Забави ход и повечето пешеходци, до един бързоноги нюйоркчани, започнаха да го изпреварват. После нехайно спря и заразглежда отражението си в една витрина, насочвайки вниманието си назад. Както си и мислеше: азиатец по анцуг, с лице, полускрито под бейзболна шапка, също забави крачка на стотина метра след него.

Изруга под нос. Макар че пак не беше изключено да си въобразява, не можеше да си позволи да рискува. Дори да не бе точно този човек, в тази навалица можеше да е всеки. Трябваше да приеме, че го следят, и да вземе съответните мерки.

Пресече Бродуей и слезе в метрото на линията за центъра. На перона имаше страшно много хора и не можеше да види дали онзи с анцуга го е последвал. Нямаше значение — знаеше безпогрешен начин да се отърве. Беше го правил и преди. Забавно, опасно и безотказно. Пулсът му се ускори и той се усмихна, предвкусвайки удоволствието.

Щом чу глухия тътен, се наведе напред и видя фаровете на бързо приближаващата се по тунела мотриса.

Изчака точния момент и след като се увери, че не идват други мотриси, скочи на релсите. От тълпата на перона се надигна галещ ухото му хор от крясъци, викове и предупреждения. Без да им обръща внимание, той прескочи релсите точно преди да пристигне мотрисата и се покатери на отсрещния перон. Посрещнаха го нови крясъци и викове. „Хората се вълнуват за щяло и нещяло — помисли си. — Майната им!“ Перонът беше толкова претъпкан, че никой не можеше да мръдне, и докато мотрисата спираше, той се вмъкна сред чакащите, смеси се с тях и моментално стана анонимен.

Когато влакът най-после потегли, Гедеон видя през мръсния прозорец облечения в анцуг азиатец на отсрещния перон. Гледаше тъпо.

„Майната ти и на тебе“, помисли си той и се извъртя така, че да може да чете „Поуст“ над рамото на стоящия до него пътник.

24.

Упоритият като бръмчене на комар звън прекъсна изключително приятния сън на Том О’Брайън. Той се надигна, изсумтя и погледна часовника. Девет и половина сутринта. Кой можеше да го смущава в този безбожен час?