Мечът на Гедеон

Впери очи в екрана. През годините беше разработил и усъвършенствал търсачката. От последния лъжлив положителен резултат беше изтекла почти година.

Сърцето му се разтупка. Той свали краката си от бюрото и яростно затрака по клавишите. Ключовият израз се срещаше в съдържание, публикувано от Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Самият архивен материал беше класифициран, но съдържанието се публикуваше в рамките на текущото широко разсекретяване на документи от времето на Студената война по силата на Президентски указ 12958.

Търсеният ключов израз беше името на баща му: Л. Мелвин Крю. Заглавието на архивния, все още класифициран документ гласеше: „Критика на стандарта ЕВП-4 за дискретно логаритмично шифроване «Вършачка»: теоретична стратегия за криптоаналитична атака с помощта на група φ-торсионни точки от елиптична крива с характеристика φ“.

— Майко Божия — вперил очи в екрана, промълви Гедеон. Този път не беше фалшива тревога.

От години се надяваше да открие нещо. Но това изглеждаше много повече. Можеше да е търсената цел.

Изглеждаше невероятно: можеше ли да е същата онази докладна записка, в която баща му е критикувал „Вършачка“, докладната записка, която генерал Тъкър уж унищожил?

Имаше само един начин да разбере.

4.

Полунощ. Гедеон Крю се размотаваше по улицата с ръце в джобовете, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад, с разпасана мръсна риза под мазен шлифер и торбести панталони, смъкнати до средата на задника му, и си мислеше, че е извадил късмет, защото този ден във вашингтонското предградие Брукланд изхвърляха боклука.

Зави по Кърни Стрийт и подмина къщата — паянтово бунгало с обрасла морава, заобиколена от бяла дъсчена ограда, боядисана само донякъде. И естествено, възхитително препълнена кофа за смет в дъното на алеята, от която в душния въздух се носеше отвратителна воня на развалени скариди. Спря при кофата и плахо се огледа. После бръкна дълбоко в боклука. Пръстите му напипаха нещо, което май бяха пържени картофи, и той го извади, увери се, че наистина са пържени картофи, и ги хвърли обратно в кофата.

Зърна някакво движение и от живия плет подаде глава мършава едноока котка.

— Гладно ли си, коте?

Котката тихо измяука и се приближи, мърдаше предпазливо опашка. Гедеон й подаде едно картофче. Животното подозрително го подуши, изяде го и пак измяука, вече по-високо.

Той й подхвърли останалите.

— Няма повече, коте. Имаш ли представа колко са вредни за теб трансмастните киселини?

Котката се нахвърли на картофките.

Гедеон отново затършува в кофата и този път извади изхвърлени листове. Бързо ги прегледа и установи, че са домашните по математика на някой малчуган — пълни шестици, отбеляза с одобрение. Защо ги бяха изхвърлили? Би трябвало да ги поставят в рамки и да ги закачат на стената.

Пусна ги вътре, изрови пилешко бутче и го отдели за котката. Пак бръкна, вече с две ръце, докосна нещо лигаво, продължи надолу и отново стигна до хартии. Стисна ги и ги измъкна. Точно това търсеше — изхвърлени сметки. И сред тях — горна половина от сметка за телефон.

Направо в десетката.

— Ей! — извика някой и той вдигна глава. Беше самият собственик, Ламойн Хопкинс, дребен слаб афроамериканец, сочеше възбудено ръката му. — Ей! Разкарай се!

Без да бърза, зарадван от неочакваната възможност да влезе в контакт с една от целите си, Гедеон напъха листовете в джоба си, вдигна бутчето и попита:

— Не може ли човек да се нахрани?

— Върви да се храниш другаде! — изкрещя Хопкинс. — Това е приличен квартал! И това си е моят боклук!

— Стига бе, човек, недей така.

Хопкинс извади мобилния си телефон.

— Ей сега ще повикам ченгетата!

— Нищо не съм направил бе!

— Ало? — театрално извика по телефона Хопкинс. — В имота ми има нарушител, тършува в боклука ми! Североизточна Кърни Стрийт номер три хиляди петстотин и седемнайсет!

— Добре де, изчезвам — измърмори Гедеон и си тръгна с пилешкото бутче в ръка.

— Веднага пратете патрулка! — крещеше Хопкинс. — Опитва се да се измъкне!

Гедеон запрати бутчето по посока на котката, зави зад ъгъла и ускори крачка. Доколкото можа, избърса ръцете си в шапката, хвърли я, обърна взетия от Армията на спасението шлифер наопаки — от тази страна беше безупречно син и чист — и го облече, запаса ризата си и се среса. Когато стигна до взетата под наем кола, по улицата мина патрулка, но полицаите не му обърнаха никакво внимание. Той седна зад волана и потегли. Радваше се на късмета си. Не само бе намерил каквото му трябваше, но и лично се бе запознал с господин Ламойн Хопкинс — и бе провел наистина приятен разговор с него.

И полезен.

На сутринта Гедеон започна да набира номерата от телефонната разпечатка на Хопкинс. Свърза се с неколцина негови приятели и на петото обаждане улучи десетката.

— Мол „Сърцето на Вирджиния“, технически отдел — отговори му мъжки глас. — С вас разговаря Кени Роумън.

„Технически отдел“. Гедеон бързо включи свързания с телефона дигитален диктофон.

— Господин Роумън?

— Да?

— Казвам се Ерик и се обаждам от финансова компания „Съдърланд“.

— Да? Какво има?