Мечът на Гедеон

Колата вече го чакаше пред мотела, черен линкълн „Навигейтър“. Гедеон се настани отзад и подаде листа с адреса на шофьора. После, докато колата потегляше, се отпусна на меката кожена седалка, нагласи си нужната физиономия, подготви се психически и се опита да не мисли за таксата от триста долара на час. Нито пък за много по-високата цена, която щеше да плати за тази измама, ако го заловяха…

Нямаше много движение и след половин час колата влезе във Форт Бийвър, където се помещаваше ръководството на Информационния отдел на СВРС: ниска отвратително грозна сграда от 60-те години на XX век, разположена сред акации и заобиколена от огромен паркинг.

Някъде в нея седеше и несъмнено се потеше от напрежение Ламойн Хопкинс. А някъде другаде в същата сграда се намираше класифицираната докладна записка, написана от бащата на Гедеон.

— Спрете отпред и ме изчакайте — нареди той. Гласът му прозвуча пискливо от нервност и той преглътна в опит да отпусне мускулите на гърлото си.

— Съжалявам, господине, но тук пише „Не се задържай“.

Гедеон се прокашля и отговори със спокоен и самоуверен гърлен глас:

— Ако някой пита, кажете, че конгресмен Уилсичек има среща с генерал Морхед. Но ако настояват, не правете сцени, просто се преместете. Едва ли ще се бавя повече от десетина минути.

— Добре, господине.

Гедеон слезе от джипа и тръгна по алеята, влезе в сградата и се насочи към рецепцията. Просторното фоайе беше пълно с военни и надути цивилни. Господи, как мразеше Вашингтон!

Приближи се с хладна усмивка към рецепционистката. Жената имаше грижливо фризирана синя коса и педантичен вид — явно държеше на процедурите и взимаше работата си на сериозно. Не можеше и да се надява на нещо по-добро. Поведението на хората, които спазват правилата, е най-лесно предсказуемо.

— Аз съм конгресмен Уилсичек, имам среща със заместник-директора генерал Морхед. — Говореше на пространството на няколко сантиметра над главата й. — Подранил съм… — той си погледна часовника — с три минути.

Жената рязко се изпъна.

— Разбира се, господин конгресмен. Един момент.

— Тя вдигна телефона, натисна един бутон и заговори. После го погледна. — Извинете, господин конгресмен, бихте ли повторили името си?

Гедеон го произнесе с ядосана въздишка. Ясно даваше да се разбере, че името би трябвало да й е познато — и изобщо се държеше като човек, който очаква да е известен на всички и изпитва презрение към невежеството на онези, които не го познават.

Рецепционистката сви устни и отново вдигна слушалката. Последва кратък разговор и тя затвори.

— Ужасно съжалявам, господин конгресмен, но генералът е излязъл и днес няма да се върне. Секретарката му няма информация за срещата. Сигурен ли сте…

— Тя млъкна, пронизана от строгия поглед на Гедеон.

— Дали съм

сигурен

?! — Той повдигна вежди.

Устните й вече бяха съвсем свити и синята й коса започваше да трепери от преглътнатата обида.

Гедеон пак си погледна часовника и сви устни.

— Госпожо…

— Уилсън.

Той извади един лист от джоба си и й го подаде.

— Можете да се уверите сама.

Сам беше написал този имейл, уж получен от секретарката на заместник-директора в потвърждение на срещата с генерала, който по това време със сигурност щеше да отсъства. Рецепционистката го прочете и му го върна.

— Много съжалявам, но генерал Морхед явно го няма. Да се обадя ли пак на секретарката му?

Гедеон я фиксираше с леден поглед.

— Бих искал лично да разговарям със секретарката му.

Тя се поколеба, вдигна слушалката и му я подаде, като първо набра номера.

— Извинете, госпожо Уилсън, но материята е класифицирана. Нали не възразявате?

Лицето й, което беше леко пребледняло от гняв, сега се зачерви. Жената безмълвно се изправи и се отдръпна. Гедеон вдигна слушалката към ухото си. Телефонът звънеше, но той се обърна така, че да скрие апарата от нея, натисна бутона и незабелязано набра друг вътрешен номер — този път на секретарката на генерал Шортхаус, самия директор.

„Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността…“

— Кабинетът на директора.

Като говореше тихо и бързо с гласа на мъжа, с когото предишната вечер се беше срещнал при кофите за смет, Гедеон отвърна:

— Тук е Ламойн Хопкинс от ай ти отдела, генералът ме е търсил. Спешно е, отнася се за пробив в сигурността.

— Един момент.

Гедеон зачака. След малко се обади генерал Шортхаус.

— Да? Какъв е проблемът? Не съм ви търсил.

— Много съжалявам за тая отвратителна история, господин генерал — имитира Хопкинс той, този път с тих и мазен глас.

— Какви ги говорите, Хопкинс?

— Системата ви се срива, господин генерал, и подсигуряващата не се задейства.

— Няма такова нещо.

— Господин генерал! При нас се вижда, че цялата ви система е срината. Това е нарушение на сигурността — и вие знаете какво означава това.

— Пълен абсурд. В момента компютърът ми е включен и работи идеално. И защо ми се обаждате от рецепцията?