Мечът на Гедеон

Сега трябваше да разработи социалноинженерен план, чрез който да се възползва от тази слабост. Те не бяха идиоти. Не можеше да се изтъпани там като преуспял надут милионер, управляващ хедж фондове, който иска да запише сина си в училището. Несъмнено вече бяха виждали такива, неведнъж. Нямаше да се поддадат. Не можеше да се представи за звезда, фалшива или истинска: Гугъл беше сложил край на тази игра. Искаше се тъкмо обратното — нещо, което да засегне по-дълбоко техните надежди, високомерието и може би предразсъдъците им. Докато размишляваше в тази насока, в главата му постепенно започна да се оформя верният подход. За неговото приложение обаче щяха да са необходими двама. Джексън не ставаше: в момента агентката провеждаше самостоятелно разследване, пък и не беше от нужния тип. Не, налагаше се да прибегне до Орхидея. Тя щеше да е идеална. Гедеон потисна обзелото го угризение, че пак ще я използва: каза си, че целта оправдава средствата. В края на краищата нима самата тя не бе споделила, че иска да й се обади?

Един мъж се настани на съседния стол и остави на плота сгънат „Поуст“. Гедеон се ядоса, че в празното в три сутринта заведение някакъв тъпанар трябва да седне точно до него.

Келнерката му донесе чинията, остави я и се обърна към другия клиент, който си поръча кафе и датски сладкиш.

Тя напълни чашата му, сервира му сладкиша и се върна в кухнята.

— Как е? — измърмори мъжът и разгърна вестника.

Гедеон сърдито погледна настрани и реши да не му обръща внимание.

— Парите ти сигурно са на свършване — продължи онзи, докато преглеждаше първата страница.

Гедеон усети, че нещо докосва крака му, и погледна надолу — мъжът му подаваше дебела пачка под плота. Преди да успее да реагира, човекът я пъхна в джоба на якето му, без да престава да си чете вестника. Гедеон вдигна глава и се вторачи в лицето му.

Гарса. Дясната ръка на Илай Клин в ЕИР.

Обзе го неприятна смесица от удивление и раздразнение. Толкова за прословутата му способност да се движи под радара.

— Крайно време беше! — сприхаво каза той, засрамен, че е допуснал да го изненадат. — Чудех се кога Глин ще ми прати момчето си за всичко.

Гарса се намръщи и изгуби донякъде невъзмутимостта си.

— Така ли ми

благодариш

?

— Да ти благодаря ли? Вие в ЕИР явно знаете за тази ситуация много повече, отколкото ми разкрихте. Имам чувството, че ме зарязахте на произвола на съдбата.

Гарса отпи глътка кафе, отмести сладкиша настрани, изправи се и остави няколко долара.

— Добре се справяш — поне засега. Ако бях на твое място, вместо да мърморя, щях да се тревожа за това, че сме успели да те открием. Щом успяхме ние, значи ще може и Кимащия жерав.

Мъжът се измъкна в нощта, като остави разгърнатия вестник на плота. Водещото заглавие гласеше:

УБИЙСТВО НА МОТ СТРИЙТ

Гръклянът на жител на Чайнатаун изтръгнат от убиец

Отдолу имаше снимка на Роджър Марион.

42.

Мъжът, известен като Кимащия жерав, бавно крачеше по тротоара пред заведението. Крю още си приказваше с дебелата келнерка. Онзи, който му беше дал парите, вече си бе отишъл. Той не го интересуваше. Интересуваше го Крю.

Спря до площадката на една изоставена сграда, седна на стъпалата, остави увитата в книжна кесия кутия бира до себе си и сведе глава. Редицата кофи за боклук, извадени, за да ги изхвърлят на сутринта, хвърляха дълги сенки и скриваха лицето му още повече. Шумни младежи пресякоха улицата на ъгъла на Авеню Си и продължиха нататък в мрака, като се смееха и викаха. После отново се възцари тишина.

Кимащия жерав пъхна дясната си ръка в джоба на стария си шлифер, сви пръсти и острите като бръсначи пера на напръстниците тихо изтракаха едно в друго. Бяха го обучили да използва различни екзотични оръжия — сай, нунджако, флейта, бастун, шурикен, тигрова вила, — но напръстниците бяха негово изобретение. Бяха оригинални дънлоп, малко изменени, заточени и полирани. Като малък в тренировъчния храм в Китай го бяха потопили в американската култура — филми, книги, видеоигри, музика. Особено музика, тъй като музиката е душата на един народ. По собствено желание започна да свири на слайд китара и научи мелодиите на Големия Бил Брунзи, Слепия Уили Джонсън и Скип Джеймс. „Хард тайм килинг флор блус“. Ей това беше истинска американска музика.

Ако някога се измъкна от тази мизерия, вече няма да падна толкова ниско.

Докато си пееше под нос, пръстите му, скрити в огромния джоб на шлифера, подръпваха въображаемите струни и подострените пера на напръстниците потракваха като куки за плетене.