Многоръкият бог на далайна

В огромната провинция на Моертал хора на мокрото почти нямаше, а редките групи ловци или събирачи на харвах отдавна, още от предишната власт, бяха научени да не си пъхат носа, където не им е работа. Тук не го познаваше никой и, от една страна, това беше добре, но, от друга, един непознат разказвач трудно може да си изкара хляба в чужда страна. Все пак Шооран имаше достатъчно припаси и имаше и една-едничка цел — да нанесе удар в самото сърце на Йороол-Гуй — стига Многоръкия да имаше сърце, разбира се.

Шооран все така работеше нощем и правеше по два оройхона наведнъж. Не се залъгваше, че хората не ги виждат, въпреки че тези оройхони не довеждаха до образуването на сухи земи, но понеже двамата с Ай не излизаха на сухото, това не го вълнуваше. Вълнуваше го Йороол-Гуй, защото това беше може би последното място, на което многоръкият бог можеше да плува свободно, и значи можеше да се появи всяка секунда. Но не се появяваше.

Дойде чак на третия ден, когато Шооран уморено крачеше към бивака.

Шооран не побягна, а просто прекрачи синора и дълго гледа как безбройните огромни ръце трошат камъните на още безжизнения оройхон. После Йороол-Гуй — може би беше случайно, а може би усещаше присъствието на илбеча — покатери лепкавото си тяло по брега — то се издигна по-високо дори от суур-тесегите — и отвори огромните си главни очи.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — викна Шооран. — Говори! Но чуй първо какво ще ти кажа аз: ще те задуша заедно с твоя далайн. Разбра ли ме?…

И чак сега разбра какво го е довело тук, където опасността беше най-голяма — беше искал да види врага си, врага, който вече цяла година се криеше неизвестно къде. Във вечното чудовище бе съсредоточен смисълът и оправданието на неговата борба, на неговата изтощителна работа. Защото той отдавна вече не мислеше за хората, които не можеха или не искаха да се погрижат за себе си и да направят живота на този свят по-добър. Неколцината души, чиято съдба не му беше безразлична, така или иначе се оправяха и без него. На мъничката Ай пък изобщо не й трябваха нови земи — всъщност никой не можеше да каже какво й трябва. Оставаше му само врагът, ето този пред него, врагът, който убиваше и поглъщаше всичко, което можеше да докопа. И Шооран го беше търсил, за да излее омразата си.

— Защо мълчиш?! — крещеше той. — Говори!

Йороол-Гуй само го гледаше, изсветляващите облаци се отразяваха в очите му. Шооран грабна един камък и го запокити в огромната черна зеница. Окото само премигна, за да се отърве от досадната прашинка, й пак се взря в него. Този път не го хипнотизираше — само го гледаше, сякаш се опитваше да разбере нещо. А може би внушението вече не въздействаше на Шооран, защото се беше почувствал по-силен от господаря на бездната.

Дълго стояха така един срещу друг, разделени от нищожния синор: единият безмълвен и въпреки безбройните си извиващи се ръце, някак като че ли спокоен; другият крещеше и настояваше за отговор. Сега и тук Шооран можеше да бъде самият себе си, можеше да не се страхува, че ще го видят.

А Йороол-Гуй беше безмълвен само в очите на Шооран — далайнът ревеше и се плискаше, камъните се рушаха с пукот и гласът на илбеча изобщо не се чуваше.

Накрая Многоръкия прибра ръцете си, затвори очите си и потъна в далайна. А Шооран седна на един камък и заплака от яд. Срещата с Йороол-Гуй не му беше дала нищо, гнъсният бог беше отказал да потвърди правото му да променя света.

На по-следващия ден Шооран се успокои и като се върна почти в самото леговище на Йороол-Гуй, направи около носа цели три оройхона, и то така, че да се появи и суха земя.

После тръгна към вътрешността на страната, в местата, завладени от Моертал. Когато беше минал оттук последния път, навсякъде се водеха боеве. Сега това беше дълбок тил и дузината на Турчин най-вероятно беше станала обикновена охрана, а самият той сигурно живееше на сухо и на топло като заслужил, уважаван ветеран. А той, който някога го беше учил как да ляга на мокрото, все така спеше в калта и трябваше да се крие от целия свят, с изключение на една мъничка идиотка, чието щастие се заключаваше в това, че не можеше да разбере с кого живее.

Тук илбечът пак напомни за себе си, като направи няколко острова навътре в далайна, а после запълни залива, оставен още от древните илбечи. И без да чака реакцията на населението и властите, отиде още по на запад, където сега нямаше никакви власти.

Да излезе на сухото там можеше само самоубиец — след падането на държавата на принудителната любов и узаконеното братство тук всеки оройхон вече беше отделно царство или република. Никой не живееше по-добре отпреди и всички, както и навремето, мразеха чужденците и гледаха да се изхранят за сметка на по-слабите си съседи. И всички естествено знаеха, че великите им империи и свободните им републики ще съществуват само дотогава, докато или Моертал, или изгнаниците не стигнат дотук. Засега обаче всички се самопрославяха с тропане по костени клепала и с рев на раковини.