Многоръкият бог на далайна

Не знаеше колко дълго е боледувал. Но разбираше, че ако Ай не се беше грижила за него, нямаше да е жив.

С риск да я пребият тя всеки ден ходеше до мокрото и му носеше чавга, за да не умре от глад и жажда. Един ден дори му донесе и жирх. От вонята му на Шооран му се догади и той повърна, но Ай не се притесни и го изяде с удоволствие.

Както и да е, накрая Шооран оздравя и пак отиде на крайбрежието.

То се беше променило. Тълпите ги нямаше: хората се бяха пръснали — едни в провинцията на Моертал, други на север и чак в страната на изгнаниците. Тук нивите не бяха чак в такова окаяно състояние и всички имаха повече земя, отколкото преди години, но също си пазеха реколтата, защото годината очевидно беше лоша. Не можеше да се сравнява с онова, което ставаше на другия край на света, разбира се, но до мягмар имаше още цели три месеца и сушата щеше да става все по-страшна.

Шооран се опита да търгува, но само един селянин се съгласи да им даде зърно срещу дузина игли от рибя кост, като при това посочи Ай и изсумтя:

— Имаш късмет, че си с нея…

— Защо? — ядоса се Шооран. — Ако бях сам, иглите по-лоши ли щяха да са? По-тъпи?

— Не бе. Обаче илбечът нали ходи сам. Ще го науча аз него, стига да го срещна…

— Че какво ти е направил? Той обикаля по мокрото, а ти си живееш тук, откакто си се родил. Сигурно изобщо не си виждал далайна дори и по мягмар.

— Виждал съм го аз, всичко съм виждал — каза мъжът. — Обаче ти не виждаш ли какво става? Водата свършва. Никога не е имало такава суша. И за всичко е виновен илбечът — направи толкова земя, че водата вече не стига.

— Глупости — възрази Шооран. — Суша има в края на всяка година.

— Какъв край бе! — викна земеделецът. — До края на годината знаеш ли колко време има? А потоците почти пресъхнаха, листата на туйваните капят… Илбечът е виновен, казвам ти!

— Е, не знам — каза Шооран. — Но пък нали имаш повече земя сега.

— Ами реколтата? Земя може да има, ама няма вода! Трябва да го спрат преди да е станало късно.

Думите на този човек отначало му се видяха смешни, но после го разтревожиха. Защото той беше прав — наистина никога не беше имало такава суша. И всички разбираха, че идва глад. Втора гладна година. Е, кого да обвиняват хората? Тенгер е високо, Йороол-Гуй — дълбоко. Значи остава илбечът. Щом този човек беше стигнал до това заключение, значи имаше и други, които мислеха така. И може би онези, които правеха жертвоприношения на отсрещния бряг на далайна, бяха предугадили нещата и бяха първите в бъдещото движение срещу илбеча. Но… но жив и здрав да е този човек, че му беше подсказал как да се укрива. Защото илбечът наистина обикаляше света сам, а те с Ай бяха двама.

— Много те обичам — каза й Шооран.

Тя измърмори нещо неразбрано и го погали по ръкава.

Трябваше да бърза. Трябваше да направи колкото се може повече земя преди слуховете да са плъзнали по целия свят и преди хората да почнат да го преследват целенасочено и планомерно.

Реши първо да запълни западните заливи. Нямаше да стане нищо страшно, още повече че един от тях вече на практика не съществуваше.

Тръгнаха на запад по граничната ивица. Отляво пламтяха нажежените авари, отдясно жълтееха изгорените от сушата ниви. Само на едно място се виждаше зеленина — там беше царският оройхон. По цял ден към него се нижеха хора с мехове на рамо — поливаха градините на вана.

Не можа да стигне до залива, където искаше да строи — преди Свободния оройхон имаше плътен кордон. Едва ли бяха сложили постове заради илбеча — земя сега имаше за всички. По-вероятно беше, че с оглед на бъдещия глад отношенията между двете съседни страни се влошаваха.

Това не го притесни и той дори не опита да мине оттатък, а се върна по крайбрежието и почна да строи навсякъде, където беше възможно. Направи тринайсет — и все на изток. Там нямаше застави — ванът очевидно накрая беше повярвал, че Моертал му е верен. Живя три седмици в югоизточния ъгъл: възползва се от това, че далайнът беше близо до границата на света, и се засели на пустата ивица покрай аварите, а денем ходеше да събира храна на мокрото. От време на време правеше нощни преходи към континента на вана, като разполагаше новите оройхони така, че да изглежда все едно че илбечът се труди на другия бряг. Йороол-Гуй го нямаше — той бушуваше някъде в централната част на далайна, която се беше свила до мизерни размери. Когато стана трудно да намира място за нови оройхони, Шооран нанесе четири мощни удара подред — едва издържа на усилието — и превърна големия някога залив в тясна водна ивица като онези на запад.

Следващата му стъпка като че ли трябваше да е да застрои и този промеждутък, но Шооран реши да се махне. И сам се зачуди защо го прави и защо не беше застроил далайна окончателно в нито една част на света, ами винаги оставяше някакви парчета, та наново и наново да се връща при тях. Всъщност можеше да има и друго обяснение: земята се беше увеличила много и за да стигне до далайна, трябваше да върви по два часа, че и повече.